®️ Тетяна Станева
Виктория и съседите се оттърваха и разказват своята история на евакуация от Буча, която прилича на хорор, та не е. От тях можем да се учим, взимаме уроци и готвим до най неочакваните сценарии на живота и бъдещето, към които и те не бяха готви, но се наложи.
“Успях да напълня колата с гориво до пълен резервоар. Не вярвах, че ще има война, изобщо не вярвах. Но заредих колата. И това е единственото, което направих правилно. Сутринта се събудихме от това, че ни бомбардират. Излязох на двора. Всичко беше в дим. Миризма на барут и експлозии.
Събрахме се в къщата. Къде да отидем, какво да правим? Може скоро ще приключи всичко?
И къде да отиваме? Няма къде да отидеш? разбирате ли?” – разказва Юлия
Виктория продължи: “Още на 25 февруари нямаше ток, интернет, връзка, парно и вода. Сутринта си направихме чат със съседите и започнахме да си говорим там кой какво има. Някой имаше генератор, поне за половин час да си подключим ток и съберем вода макар за пиене.
Инструктирах децата какво да правят. Веднага свалихме всичко необходимо долу. Забраних да се качват на втория етаж. Понеже си спомням ситуацията в Донецк, видях как осколъците удрят много дълбоко в стената. Забраних им да ходят не просто до прозорците, а изобщо да влизат в стаите, които имат прозорци.
Проверихме какво имаме в комплекта за първа помощ, турихме най-необходимото за първа помощ в колата. Професионални колани нямахме, сами ги правихме. Направихме си марлени превръзки”.
Юлия продължи разказа: “Съседът ни отвори мазето, има голяма къща наблизо. И той ни заведе там в мазето си.
Свърши ни питейната вода в къщата. Нямахме вода. Видяхме, че съседите започнаха да събират сняг в басейни, ние също започнахме да събираме сняг в купи.
И когато храната на всички свърши, Новус (верига за хранителни стоки) тъкмо беше бомбардиран, спомням си, че отидохме в Новус, взехме картофи. Собствениците на Новус разрешиха, дадоха заповед на охраната да пускат хора да си взимат храна. Взехме картофи. И взехме риба.
– Как разбрахте, че е опасно да оставате повече? – ги питам аз.
Виктория отговаря: “Беше опасно от самото начало. Съпругът ми тъкмо се върна от чужбина, на 27 февруари той вече беше в Киев. И мобилната връзка много рядко се появяваше.
По някое време получих смс, че “ако видите този смс, моля, напуснете преди 12 часа, защото тогава ще има”…(плаче) Извинете, не мислех, че ще плача. Нямах право. – Струва ми се, че колкото и време да мине, тази травма пак ще боли. – Казаха му, че този мост ще бъде взривен след 12 часа и трябваше да го минем преди да го взривят. Получих този SMS към 10.30-10.40 и просто взех децата много бързо. Те просто вече бяха инструктирани, вече знаеха всички правила за поведение, как да се евакуират от колата, ако нещо се случи с шофьора, (тоест с Виктория). Те вече знаеха как да помагат на другите.
За 15 минути просто обиколих всички съседи, за да събера цивилен конвой. Едно време в часовете по гражданска защита моделирахме как да събираме конвои и да извеждаме хората от евентуална опасност, да речем. Просто използвах знанията си и организирах всички”
Юлия допълва: “27 февруари вече в блока покрай нас, където е апартаментът, ракета попадна в апартамента. Там вече имаше битки, имаше бой и в с. Макаров, чувахме всичко, мостовете бяха взривени, просто не знаехме как да си тръгнем.
И ето виждаме една кола се движи. Затъмнени стъкла. С бели панделки. Спирам и си мисля: „Боже, наш ли е или не е наш?“. Прозорецът се отваря, момчетата седят. Аз казвам (на украински): “Слава на Украйна!”, те казват: “Слава на героите!” Мисля си: “Боже мой!” Това е езикът. Какво значи езикът! Когато разпознаваш чрез езика, този човек твой или не е твой.
Момчетата питат: „Къде отиваш? Искате да се евакуирате ли?” „Да, тръгваме! Момчета, знаете ли как?” Те казват: “Да!” Казвам: „Слушайте, ние сме трима съседи, изведете ни!“ Той казва: “Жено, имаш само десет минути.”
Той каза: “мостът, по който ще отидем, каза той, мостът е миниран! Само ако тръгнем сега ще имаме време да минем.”
“Да! Така ми пратиха SMS – че мостът ще бъде взривен сетне”. – допълва Виктория.
През дворовете и горите, минавайки блокпостове, бойове и полета те стигат до Киев, до житомирския път в посока запад. Чудом се спасяват. Огледвайки се назад, разбират какъв голям риск са поели, колко опасно беше да минават през минирани околни пътища. Не веднага намериха място за нощувка, и временно пристанище. Настаниха се в едно малко село в стара къща, останала от една баба. Там се гряха с пещ и чакаха края.
След като Украйна деокупира киевска област, те се връщат вкъщи, към своя стар живот, обаче в нови обстоятелства
– И какво намерихте тук, когато се върнахте? Бяха ли тук? Живял ли някой във вашата къща?
“Тук не са живели, само са изнасяли, ограбвали, стреляли, икони са стреляли, стените са стреляли. Изнесоха всичко. В къщата беше останало само това, което лежеше в леглата със скрития механизъм отдолу. Нямаха достатъчно интелект за разбирането, че може да има нещо там. Това, което имаше там, това остана. А всичко останало беше откраднато” – отговаря Юлия.
– Какво точно?
“Тоалетната беше изкъртена. Тоалетната чиния дори беше взета на първия етаж, инсталацията остана, тоалетната чиния беше изкъртена. Защо му трябва тоалетна чиния без инсталация? Въпрос!
И всичко, което не можеше да изнесе, стълбите, например, то сритваше, удряше или стреляше с автомата си. Виждате ли стените, какви са бели? Не е ясно какво му се привидяло там, но все пак имаше дупки по стената от автомат.”
Виктория допълва: “Имахме матрак, опряха го така на стената, поставиха го и се извинявам, матракът е целият напикан, аз… – Добре, защо? – Защо тъй? Ето го матрака, ето вратата на тоалетната. Съжалявам, но какво е това?”
Юлия сумира: “Всеки ден стрес. Вече няма това, което беше едно време. Животът, който имахме, си отиде. Те ни съсипаха този живот. Те така го унищожиха, че омразата към тях е такава, че просто няма край. Ако преди не ми пукаше за някой, който говори руски, добре, нека говори както си иска. Ти живееш тук и обичаш Русия, нека обичай я. А сега изпитвам само омраза. Това е омраза към всеки руснак. Може би този човек не е виновен за нищо, но пред мен е виновен. Той е виновен за това мълчание, за това, че не излезе, не каза нищо против. За това, че тези руснаци седят в къщите си като мишки и не излизат и нищо не казват.“
Статията е написана специално за Бесарабски фронт, в рамките на програма за борба с дезинформацията, с подкрепата на Министерството на външните работи на РБ, представлявано от Посолството на Република България в Киев
