Янина Соколовска, родена в Житомирска област през 1924 г., оцелява по време на Гладомора от 1932–1933 г. В интервю за DW тя споделя своите спомени за преживяното.
101-годишната Янина Соколовска е родена в хутор Зиков, близо до Городница, Житомирска област. Тя е имала 7 братя и сестри – всички преживели Гладомора. Но по думите ѝ в онези години в селото им цели семейства измирали от глад.
Преди колективизацията бащата на Янина е работил помощник-лесничей. Семейството имало голямо стопанство – две крави, два прасета, чифт волове, много гъски. Всичко се променило, когато руснаците започнали да прибират имуществото в колхозите, разказва тя:
„Имахме две крави – взеха едната. Два шопара – взеха единия. Видяха, че имаме много гъски – взеха колкото можеха. Просто връзваха им краката и ги качваха на каруците.“
„Казваха, че всичко трябва да се носи в колхоза“
Освен добитъка, „вземаха брани, плугове, храна“, разказва очевидката. „Ходеха, боцкаха земята с тояги и търсеха скрито от селяните зърно.“ Всички в селото се опитваха да скрият някаква храна – „дървено ведро, заровено в земята“ използваха, а когато намираха храната я отнемаха на хората.
Янина помни как майка ѝ плачела и молела руснаците да не взимат последното от децата. Отговорът бил: „Стой до стената – ще стрелям.“ Заплашвали я, че ще я убият, ако не даде всичко. Дори дрехи крадяли.
„Мама имаше американски шал – дълъг, черен, дядо ми го беше изпратил от Америка. И него взеха.“
Кои били тези хора, които взимали всичко, тогава малката Янина не знаела: „Казваха, че са от селския съвет, някакви началници.“ Хората шепнели помежду си, че „Сталин прави това, съветската власт“. След това започнал гладът.
„Смуках кръв от този пръст, толкова ми се ядеше“
„Смуках си кръвта от този пръст – толкова ми се ядеше!“, повтаря няколко пъти Янина, показвайки средния пръст на лявата си ръка. Спомените не я напускат дори на 101 години.
Баща ѝ бил тежко болен: „Целият подут, главата и лицето – огромни.“ Майка ѝ се опитвала да намери храна – каквато и да е. В Городница живеели еврейски семейства, които понякога давали работа – да се мие подът или да се пере.
„Мама цял ден работеше в колхоза, а вечер помагаше в онези домове. За това можеше да получи малко фураж от елда или чинийка с храна, понякога две лъжички брашно.“
Децата събирали в гората заешки лапад и корени – „стриваме го, печем на плочата и ядем“. Пиели „колотушка“ – брашно, разбито във вода, „като помия за телета“.
„Пиеш, пиеш – уж си се напил, а гладът не изчезва.“
Събирали жълъди – варяли ги няколко пъти, стривали ги и майката правела от тях питки.
„Цели семейства измираха“
„Имаше семейства, в които всички умряха“, разказва тя. „По пет-шест души – всички. Нямаше как да се спасят.“…. Помни пет каруци с ковчези, един след друг.
Хората умирали подути от глад.Нейното семейство оцеляло, защото майка им сушала „много плодове, билки, диви круши“ и варяла отвари за децата.
Но гладът бил нечовешки: „Толкова ми се ядеше, че крещях, молех мама.“
Слушали страшни истории – например, че на пазара продавали студено месо, в което намирали човешки нокти.
Събирането на паднали класове било забранено – „за един клас даваха 7–8 години затвор“. Хората копаели земята с ръце, търсейки замръзнала или гнила картошка:
„Вътре беше като нишесте. Настъргвахме, правехме питки.“
Изселване в Казахстан
През 1936 г. цялото семейство било изселено в Казахстан:„Считаха ни за поляци. Поляците и немците ги изселваха.“ Отнели им паспортите и не позволявали да се върнат.
Живели там 11 години и половина, после им позволили да се върнат. Но когато се прибрали, в Украйна имало нов масов глад – 1947 г.
Майките дъвчели черен хляб и давали на бебетата да смучат, защото нямали мляко.
„Не помня лек живот“ Янина отгледала три деца. Днес живее сама в стар дом, подпомагана от племенницата си. „Не помня лек живот. Толкова беди преживяхме. Но още съм жива.“
По време на сегашната война желанието ѝ е само едно:
„Да умра не от чужда ръка, а от собствената си естествена смърт.“
