© Виталий Портников
Изявленията на папа Франциск за бялото знаме предизвикаха гняв и неразбиране не само в Украйна, но и в много западни страни, чиито лидери и политици изразиха публично несъгласие с тезите на понтифика. В тази дискусия важна роля играе и сравнението на Франциск с един от най-видните лидери на католическата църква Йоан Павел II. Изглежда никой не се съмнява, че във войната на Русия с Украйна папата поляк ще бъде на страната на жертвата и няма да търси общ език с агресора. И най-важното, вместо да предлага да се седне на масата за преговори с бял флаг, би призовал да не се страхуваме.
Това съпоставяне обаче отразява различни времена и различен жизнен опит на двамата йерарси. Изборът на полския кардинал за папа демонстрира разбирането на Католическата църква за очевидния факт, че огромна част от нейните вярващи – истински вярващи, които са обединени в общности и не отиват в църквата просто да запалят свещ – стои зад желязната завеса в официално “безбожните” страни от Централна Европа. Църковните водачи в тези страни приличаха на първите християни. Унгарският кардинал Йозеф Миндсенти е хвърлен в затвора както от фашисти, така и от комунисти, а след поражението на Унгарското въстание през 1956 г. се укрива в американското посолство в Будапеща почти 15 години. Украинският кардинал и глава на УГКЦ Йосип Слепи прекарва 18 години в съветски затвори и лагери. Такива примери за репресии и убийства биха били достатъчни за цяла енциклопедия, както и доказателства, че Католическата църква се е борила срещу комунистическите режими, чиято цел е била нейната маргинализация или, както в случая с гръкокатолиците, пълното й унищожаване. Какво трябва да каже един пастир от комунистическа страна на стадото си? Разбира се – “не се страхувайте!” Защото „страхувай се“ би означавало „отиди от храма на партийно събрание“.
Крахът на комунизма обаче означава и началото на предвидими процеси – секуларизация, дискусия за истинската роля на Църквата в обществото. И тъй като обществата на бившите комунистически страни се доближават до своите европейски съседи, ролята на Църквата в тези общества става по-малко важна. И тук няма какво да се чудим, защото самата Църква неволно е допринесла за тези процеси, когато е запазила свободата на съвестта на своите вярващи и в най-мрачните времена. А свободата на съвестта винаги е свобода на избора.
Затова католическата църква предсказуемо се обърна към паството на „глобалния Юг“, защото там сега е центърът на нейните жизнени общности. Този процес започва още приживе на Йоан Павел II – именно той прави Берголио кардинал и му отваря пътя към папския престол. А изборът на Франциск за папа беше само потвърждение на процеса – защото още преди това решение на конклава църковните наблюдатели няколко години подред обсъждаха възможността за папа от Латинска Америка или Африка.
Но латиноамериканските диктатури и популистките режими, в чиято сянка премина службата на аржентинския кардинал, не поставяха под съмнение ролята и авторитета на Църквата, вместо това те винаги бяха подчертано католически. Такива свещеници като Хорхе Берголио са били по-склонни да решават задачите за запазване на “Църквата на обикновените хора” и спасяване на свещениците и вярващите от репресии – въпреки че и тук има противоречива информация за ролята на бъдещия папа. Но в тази съпротива всеки избра своя път. Кардинал Берголио, както знаете, беше духовният баща на така наречената “Желязна гвардия” – организация, чиито поддръжници бяха за мирна борба срещу режима, който попречи на връщането на власт на техния идол генерал Хуан Перон. Въоръжени партизани от движението Montoneros не простиха на бъдещия папа и по-късно го обвиниха в сътрудничество с военната хунта. Но, както виждаме, в политическите си избори Франциск винаги е бил абсолютно последователен и е отричал драстични движения.
И, разбира се, полският папа знаеше точно какво е Съветският съюз и какво е Русия. За Карол Войтила Москва беше столицата на страната, която не позволи на Полша да бъде свободна държава, а Лондон беше столицата на страната, в която работеше полското правителство в изгнание и бяха формирани сили за освобождение на Родината. За Хорхе Берголио Лондон е столица на държава, която все още не се отказва от аржентинските Малвински острови и ги нарича Фолкленди, а Москва е център на страна на “великата култура и човечност”, страната на любимия му Достоевски. Да, полският папа не може да не се различава от аржентинския папа. И въпреки че папата формално говори от името на целия католически свят, Йоан Павел II беше гласът на народите на Европа, поробени от комунизма през 20-ти век, а Франциск е гласът на „глобалния Юг“ през 21-ви.
И това са все пак много различни гласове.
Източник: Виталий Портников специално за zbruc. eu
