В началото на XX век таврийските българи в Украйна преживяват една от най-мрачните страници в историята си – системна руска репресия, насочена към изтриване на националната им идентичност. Свидетелство за това оставя Стефан Българов в спомените си, публикувани в списание „Културно единство“ през 1908 година.
„Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас…“.
През първата година след забраната настъпва мълчание – без музика, без хоро, без радост. Но кипежът в душата на народа не стихва. През лятото, година по-късно, идва вест, която разтърсва българската общност в Таврия – дядо Видю от село Мъгла, 72-годишен гайдар, обявява, че ще изнесе гайдата си и ще свири хоро пред цялото село.
„Нека ме заточат в Сибир, но ще порадвам още веднъж българското сърце…“.
Хиляди хора се стичат от цялата Таврия към село Мъгла. Сред тях е и малкият тогава Стефан Българов с баща си, който му казва:
„Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават…“.
Съдбата на таврийските българи след това става все по-тежка:
- 1921–1922 г.: масов глад и смърт;
- 1929 г.: разкулачване, депортиране, заточения;
- След Втората световна война: оцелелите са насилствено депортирани в Сибир;
- 1942 г.: около 2000 таврийски българи успяват да се завърнат в България;
- 1944 г.: след съветската окупация, комунистическите власти ги арестуват и предават обратно на СССР – по искане на Сталин.
Днес потомците на тази общност са изправени пред нова трагедия: Русия на Путин продължава жестоката традиция, избивайки безмилостно онези, които още помнят, че са българи.
Историята на таврийските българи е история не само на съпротива, но и на системно предателство, насилие и забрава. Но дядо Видю и гайдата му не са забравени – те остават символ на непокорния български дух, който нито Сибир, нито Кремъл успяват да пречупят.
Източник: спомените на Стефан Българов, списание „Културно единство“ (1908 г.)
