Има няколко неща, които човек не избира: мястото, къде да се роди, пола, с който се ражда, цвета на кожата, децата си, родителите си и майчиния си език. Задължен е да ги приеме като даденост и обича, защото са свое. Защото, ако не обича своето няма да бъде способен да полюби чуждото. И само, ако обича своето ще е способен да не се чувства виновен за това, кой е той.
Всичко това изгражда идентичността на човека, неговата личност. И днес, в деня на българската азбука, език, просвета и култура е редно да поговорим за това, как да оставаш себе си в глобализирания свят. Има такъв смъртен грях – съзнателно да се отричаш от своето си или нищо да не правиш, за да запазиш своето, мислейки че това не е важно, с други думи – да плуваш по течението. В живота всичко започва от езика, с него всичко и свърша. Нали знаем – дор език живее, народ не умира.
Като директорка на етнографски кинофестивал за много години видях във филмите от цял свят, колко народи ежедневно умират защото не пазят своето. Имахме в първото издание един документален филм “Друга среща” за социализацията и цивилизацията на бразилските племена. В 50-60- е години на миналия век индианците са имали първа среща на с белия човек, след която започна социализацията на това племе по държавна програма. И тогава един фотограф на списание прави снимки на таз среща. Минава много време, дъщеря му след смъртта на баща си намира тези снимки някъде в кутиите и вижда на тях себе си като малка, в ръцете на една гола жена индианка. И тя тръгва на експедиция, за да намери хората на снимката, цивилизованото вече тяхно село, да види, има ли още живи хора от снимката. И така става втората среща при съвсем други обстоятелства. Тя заварва живи няколко души от снимките, които и споделят историята си от “първата среща” до сега. Цялото племе е облечено, няма голи хора, имат паспорти, медицина, знаят държавен португалски, но са загубили традиционните си навици, децата им започнаха да се женят и омъжват за белите хора, и внуците им вече не говорят техния език, само португалски. И така са останали броени индианци от племето им, носители на техния уникален език и култура. Ще умрат те, ще остане само спомен за народа им.
Историята на човечеството познава много такива драми, има и успешни сценарии, такива като ирландския или уелски език, когато човека се опомня на време и променя съдбата на езика.
Различни са причините на тези народни трагедии- исторически и политически, често и екологични, но има и такива, когато съзнателно избират по-изгодното, езика и културата на по-големия и по-могъществения съсед. Комплексарска причина! Срамна!
Срам ме е, но ще го кажа, защото само като полееш светлина на проблем, можеш да го преодолееш. Само като знаеш диагнозата можеш да се лекуваш. Етническите българи в българските села в Бесарабия в Украйна, с баби дядовци и роднини българи наоколо, масово говорят с децата си на руски. Масово! Все повече. И тази болест обхваща цялата диаспора.
Всъщност, расте ново поколение в българските села в Украйна, което не говори майчиния си език. А има села, където това поколение вече израсна, и те са русифицираха тотално. Шикирлик (бившо Суворово), например. Така пред очите ни се къса скорена. И това е катастрофа!
Представете си следната ситуация. Плаж. Ден. Моето село Криничне. Българка, майка на две деца, говори с татко им по телефона на български и сетне веднага се обръща към децата си и говори с тях на руски. Това беше моето първо сблъскване със диагноза – резултата на продължителната русификация. Аз тъкмо бях се върнала от столицата назад в село, точно поради причината моето дете да учи и говори родния български. Щом спря да говори по телефона я попитах, защо говори с децата на руски? – стори ми се тъй не природно, някак даже театрално наиграно с един комплексарски руски. Отговори така: “Ми не знам, така ще му е по-леко в бъдещето, да не са чува българския акцент, когато говори руски, да не се познава, че е от село”.
Дойде ми да викам и аз виках: “Няма да му е по-лесно на детето! Ще порасне и ще ви прокълне, че не му дадохте този дар на двуезичието. Хората харчат години на университети и много пари да учат езика в университет, а вие имайки подаръка на съдбата го криете в скрина заедно с другите си скелети. И какво има срамно от това да си от село? Пази, Боже, сляпо да прогледа! Селото пази традицията. Селото храни корените и теб. Селото ще ви спаси душите! Да имаш село е богатство! Няма нищо срамно в акцента и диалекта. Напротив! Това показва, че знаеш минимум два езика, а значи предимството е винаги в теб. Езика е жив организъм. Живее в диалектите си. И те обогатяват езика, а не го осакатяват. Осакатявате вие децата си, когато не говорите с тях на родния език. Това е нашета уникалност! А вие я хвърляте на боклука. Ти може да се биеш в гърдите, че си българка, защото баща ти и майка ти са българи, но ако децата ти не говорят български – не си.”
Аз продължавам да се карам и обяснявам това на всеки, когото видя тъй да греши. Видях много глупости на този свят, но да се срамуваш от родния си език – това е най-низкото, което може да направи човек. То е като да се отречеш от майка си, от детето си, от родината си.
В Бесарабия едва сега се виждат последствията на тоталната русификация. 70 години затриване на идентичността не можеше да не се наложи. Но парадоксално е това, че за 200 години тук нашите предци под различни власти и гнет са съхранили езика и културата си, а когато дойде свободата и възможностите заедно с независимостта на Украйна, почнаха да говорят руски с децата си. Редно би било, ако така искате да са модерни децата, да говорите с тях украински или английски.
Удивително силно действаше имперския колониалния дух, украинците в Украйна също се срамуваха от украинския. И също като идваха от селата в Киив и други големи градове се срамуваха да говорят украински. Тъй, и украинския като език на национално малцинство във големия Съветски съюз беше пред заплахата да изчезне от кървава русификация, която прерасна в доброволна асимилация. “Ако искаш кариерен ръст- говори руски” – такава беше заповедта на партията. Да не беше въведен закона в независима Украйна за защита на украинския език и дадения му статус на държавен, украинския щеше да го постигне същата съдба както и почти изчезналия беларуски. Щеше да остане изключително в селата, фолклора и в някои архивни книги.
За трийсет и кусур години украинския значително укрепна, политиците станаха първия пример, някои пък бяха толкова безнадеждни в преминаването си на украински, че станаха обект на мемове. Какво струва само избягналия президент Янукович и Азаров, които образува даже свой език “азировка” и речник, изграден от негови изказани грешно думи на украински.
След 14-та година бяха приети още ред нормативи, които подпомогнаха украинската култура и езика да укрепнат. Бяха приети квоти на украинското радио и телевизия за определен процент на украиноезични песни, предавания и т. н., въвеждат украински дублаж на чуждестранните филми, който стана отделен вид на изкуство и отделен магнит за зрителите. Филмовото и музикалното изкуство окончателно се сепарира от Москва и започна да се развива в себе си. Държкино на Украйна започна да финансира продуциране на филми в пълен цикъл, което възроди украинската кинематография и започна да се познава в света като отделен продукт със свои теми и почерк.
Камо ли за музиката? Редица победи и места в първата десетка на Евровизията доказва потенциала и квантовия скок и ръст. Сменяха се знаците и вектора, имената на градовете, селата и улиците.
Започна се масов ленинопад (премахване на паметниците на Ленин във всяко село и град, извършено от гражданското общество, често през нощта). Тогава мина първата вълна на събуждане на гражданското общество. На изток вече течеше война точно за тези ценности – да останат украинци, за своята идентичност, която русия винаги методично унищожаваше. Войниците проливаха кръв против “руски мир” със всичките му последици.
Появи се повече информация, книги и филми за “Застреляното Възраждане”, за Гладомора, за престъпленията на комунизма. Ние започнахме да преосъзнаваме своята история, идентичност и култура.
В 2014 година, аз и много мои приятели, участници на Революцията на достойнство, преминахме да говорим на украински и помежду си и в бита. Та тези процеси по-бавно минаваха в регионите. По-отдалечено.
След нахлуването на терористична държава Русия, след 24.02. и там дойде прозрението. Русифицираните рускоезични пригранични с Русия региони такива като Харкивска, Луганска, Донецка обрасти и по-натък – Запорожка, Миколаивска, Херсонка, Одеска области първите посрещнаха “брата”, който дойде да ги “защитава”. Те разбраха, че езика е защитата и инструмент на идентичност “свой”- “чужд”. То не означава че украинците сега не могат да са рускоезични, той все още е битов език на мнозина, обаче центъра е украински език, и те започнаха да градят и строят своята идентичност върху украинския. Има слънчева система, и във вселената на твоята идентичност, в центъра, слънцето трябва да е родния език, наоколо който всичко се върти.
По езика украинците се познават и зад граница. Една моя приятелка в България ми се оплакваше, че в нейния парк толкоз има руснаци, а тя тъй ѝ е гнус да ги слуша, че не може там повече да се разхожда да не я дразнят. Когато дойдох в България, ние отидохме в същия парк и аз разбрах в какво е проблема. Това не бяха руснаци, а рускоезични украинци. Понеже моето ухо е научено да различава руския руски и украинския руски език. Научих и моята приятелка как да различава. Обаче този факт ме кара да ме е срам за някои мои сънародници. Нима не разбират, че по това ги идентифицират? И че да говориш украински е безопасно и правилно.
Самата аз като съм зад граница, даже там където знаят руски, аз принципиално говоря английски с хората наоколо. Трегер е за мен. Бих искала да го забравя, обаче много добре се учих в училището.
Сега всички мои приятели говорят само на украински навсякъде, на радиото изчезна руската музика и даже рускоезичната украинската, украинските певци си преведоха всички рускоезични песни, и то не по принуда, а от собствено желание. На нетфликс се появи украински дублаж. В информационното пространство на Украйна стана чисто и приятно. Напълно. Аз забелязах още един факт, хората които преминават на украински във своите блогове и социален живот стават по-красиви, по-мили, меки и нежни, защото езика е такъв. Познавам такива хора, които започнаха да обичат звездата, която мразиха, или кмета на своето село, благодарение на преминаването им на украински. Така войната окончателно спаси украинския език от асимилация и украинците от комплекса за непълноценност. С пролятата кръв, със заплахата Украйна да изчезне дойде това разбиране, че трябва да се пази своето.
И между впрочем Украйна възстанови много истини и исторически справедливости, поправи лъжите, които насаждаше комунистическия режим и продължаваше русия. Едната от тях е лъжата за “трите братски славянски народи” – русия, Белорусия и Украйна. Да разбирате има цял цикъл на измислен нов фолклор за това и за Ленин и Сталин, който по партийна извърши поредната мръсна връзка. Като фолклорист, който познава и трита фолклора и героичния епос на всеки, и най-вече на българския със сигурност мога да кажа, че образите и героите в украинския и българския фолклор са много сходни. И между България и Украйна има много повече връзки и общо, отколкото между Русия и Украйна, или България и Русия. Обаче това е тема за друга статия. Не по-малко интересна от тази.
Ще ви изненадам, ако почна да ви показвам конкретни примери и проведа сравнителен анализ. Един такъв имахме на кинофестивала ОКО, когато сравнявахме Котигорошко и Крали Марко. Още една лъжа от тогава е “славянската писменост” и “старославянски език”. Много опасни са тези термини, специално насадени за да неутрализират корена и по-леко да бъдат възглавени и присвоени първоизточниците, родоначалниците.
Ще ви разкажа една история, откровение, което стана с мен на втори курс на моя университет Шевченко по специалност “Филология. Украински език и литература. фолклористика”, което откри очите на моят преподавател, на мен и ще открие очите на вас. Учихме старославянски. И учителят донесе на урока първото светско произведение, написано на “старославянски” “Слово о полку Игоревим” в оригинал с цел да го покажи в текста и да ни запознае с него. Попита, кой иска да се опита да почете. А аз тъкмо по това време четох Библия на старобългарски и първа от класа проявих интерес. Аз взимам книгата от ръцете му и просто спокойно чета без никакви усилия. Той ме спря учуден, веднага разбра, че нещо не е наред и ме попита, коя съм. Разказах, че съм украинска българка и че това е старобългарски, а не “старославянски”. Сетне ние дълго говорихме за открадната памет и за историческите несправедливости. Та въпреки всичко в научните среди на Украйна са наясно откъде точно иде писмеността в Киивска рус и това става крайъгълния камък на отношенията на България и Украйна.
И да се върнем към българските села в Бесарабия. Последиците на русификацията пуснаха корени много дълбоко. От другата страна това е мултикултурен край, който свикна руския да е езика на междуетническа комуникация. Та младото поколение, което учи украинския в училището, ползва предимно украинския. И руския все още. Обаче българския губи. Това е диагнозата, какво да е лечението? Както виждаме, само едно поколение е достатъчно, народа да загуби или спаси от загуба, умре или възстанови езика си. И като чувам в село как родителите и бабите говорят с децата си на руски ми идва да плача, стиска ми се сърцето. А баба ми сигурно се преобръща в гроба.
Езика, който предците ни свято пазили и спасявали горе от 200 години, за едно поколение ще изчезни но тази територия. Нима не разбират тези родители, че отричат самите себе си? Че руския, ако толкоз искат, детето ще получи от ютуб и книги, украинския – също, тъй като живеят в средата, равно както и английския благодарение на глобализацията, а на български няма да говори, ако в къщи на него не говорят. Няма да му е роден. Няма да мисли на него, мечтае и се признава в любов. Да, децата имат два урока седмично и задължително в програмата на училището като част от законните инструменти на защита на езика на малцинството. Обаче това е нищо, ако природната му среда не е българска.
Първото и основно лекарство трябва да е говоренето вкъщи. От родината всичко започва. Втората – учителите в детската градина и училището на почивките и между уроците, които са на украински, трябва да говорят с тях на български, а не на руски. В село Чийший (не далеч от моето село, също Болградски район, Украйна) примерно я няма тази тенденция, и много заслуги за това имат учителите, които държат с децата да говорят на български на почивките и отвън уроците. А моето село Криничне (Чушмелий) още има свой много особен диалект, който някой път ми се стори друг език.
След премиерата на моя филм за село “Място на силата” в София един етнограф Галин Георгиев ми каза така: “Вие и вашите сънародници в Таврия, (през 19 век, 50 години по-късно от преселването, от Чушмелий тръгнаха преселници към Запорижка област, и образуваха село Горни Чушмелий, сега село Богдановка, което е в окупация в момента) сте единствените, които говорят този уникален диалект. Из цяла България го няма вече.”
Разбирате ли какво съкровище носим в себе си? Както онези индианци от филма, останахме няколко хиляди носители на чушмелийския диалект. Край. И на нас е отговорността да го предадем на децата си, така както нашите баби и дядовци го направиха. И за това нищо особено не трябва. Просто да се говори вкъщи, в училището, навсякъде. Културата и езика е нашето оръжие за защита на нашета идентичност. Иначе ще сме окупирани без окупация.
Нали това празнуваме днес, както в България, така и в Украйна. Българи, говорете български, навсякъде, нали сме българи?
Българи ли сме?
Статията е написана специално за Бесарабски фронт, в рамките на програмата за борба с дезинформацията, с подкрепата на Министерство на външните работи на РБ, представлявано от Посолството на Република България в Киев
