© Виталий Портников
На 30 април 1975 г. президентът на Съединените щати Джералд Форд и неговият съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър наредиха на посланика на САЩ в Република Виетнам Греъм Мартин да започне евакуация на американци и виетнамски граждани, свързани с Република Виетнам. Посланикът дълго отлагаше евакуацията, в резултат на което имаше на разположение само хеликоптери, с помощта на които се случи това историческо събитие. Няколко часа след това войските на Севера, заедно със колаборационистите, необходими на комунистите за симулиране на „гражданска война“ и „освобождение“, превзеха президентския дворец в Сайгон. Последният президент на Република Виетнам, генерал Зионг Ван Мин, обяви за капитулацията на правителствените войски в реч по радиото. Представителят на Демократична република Виетнам, подполковник Буй Ван Тунг, докладва за „освобождаването на Сайгон“ и рухването на „сайгонския режим“. Няколко дни по-късно новите господари – братя, така да се каже – започнаха масови депортации на местното население в провинцията и “лагери за превъзпитание”. Република Виетнам, наследник на древна държавност, изчезна в декорите на авторитарна комунистическа страна, която все още, почти 50 години след окупацията и „обединението“, не е променила същността си. А Сайгон – Сайгон изобщо изчезна, а на негово място сега е комунистическият мегаполис Хо Ши Мин, кръстен на първия лидер на просъветския и прокитайския режим.
На пръв поглед може да изглежда, че Република Виетнам е била обречена на колапс още когато Кисинджър и секретарят на Централния комитет на Работническата партия на Виетнам Ле Дък Тхо се договориха за мирно споразумение, което доведе до изтеглянето на американските войски от територията на Южен Виетнам. Но ако внимателно прочетем текста на това споразумение, ще видим, че страните гарантират правото на народа на Южен Виетнам на самоопределение, се съгласиха да гарантират провеждането на свободни избори в страната и мирния характер на обединението на „двата Виетнама“, ако възникне такова желание. Тоест в никакъв случай не ставаше дума само за прекратяване на огъня и изтегляне на войските. Ставаше дума преди всичко за суверенитета. Страните обаче гледаха на споразумението по различен начин. Кисинджър погрешно вярваше, че е успял да изпълни инструкциите на президента Ричард Никсън да сложи край на войната и да гарантира сигурността и държавността на Република Виетнам – бившият държавен секретар като цяло не разбираше много от реалната политика, но през целия си стогодишен живота той имитира велик експерт. Но Ле Дък Тхо знаеше със сигурност, че това е временно решение, което впоследствие ще позволи унищожаването на „втория“ (всъщност първия) Виетнам. Следователно, когато Нобеловият комитет реши да награди Кисинджър и Ле Дък Тхо с наградата за мир – една от най-безсмислените номинации в историята – Кисинджър, разбира се, ще получи наградата, а секретарят на Централния комитет на Работническата партия на Виетнам ще откаже, защото „войната не е свършила“. (След няколко години, в дните на падането на Сайгон, Кисинджър ще се опита да си „върне” наградата – което, разбира се, няма да му попречи да се нарича Нобелов лауреат в продължение на десетилетия).
Но няма да обвинявам бившия държавен секретар в намерение да унищожи Южен Виетнам, изобщо. Ле Дък Тхо надигра Кисинджър, защото отлично разбираше превъзходството на диктатурата над демокрацията. Да, той знаеше, че Никсън няма да се откаже от Република Виетнам и ще й помогне. Но той знаеше, че Никсън не е вечен и в решенията си зависи от Конгреса. Разбира се, дори Ле Дък Тхо не можеше да предвиди такъв шанс като Уотъргейт – въпреки че беше не само политик, но и поет и трябваше да вярва в чудо. Мащабна политическа криза в Съединените щати всъщност унищожи както интереса към съдбата на Виетнам, така и способността на Никсън и неговия наследник Джералд Форд да помогнат на републиката. Сайгон беше деморализиран и обречен. Между подписването на мирните споразумения и неговото падане изминаха само две години. И това падане промени не само Виетнам, но и света около него: провалът на Америка позволи на Съветския съюз и комунистически Китай да започнат нова геополитическа офанзива, която не беше окончателно спряна дори с поражението и разпадането на СССР в Студената война. Тази офанзива продължава и днес и на нашата земя.
Картините от падането на Сайгон са пред очите ми от първите дни след началото на „Голямата война“, защото те дават ясно разбиране за възможния мащаб на поражението при подписване на мирни споразумения без реални гаранции за сигурност. Путин днес всъщност играе същата партия шах като виетнамските комунисти – „един народ“, „гражданска война“, чакайки умората на Запада…
И когато съюзниците ни казват, че трябва да прекратим войната с преговори, на които ние ще има „силна позиция““, винаги искам да попитам – къде са гаранциите, че тази силна позиция няма да се превърне в слаба след няколко години? Териториална цялост? Прекратяване на огъня? Размяна на пленници? Дори едно идеално мирно споразумение – същите точки, които ще бъдат обсъдени в Люцерн – не може да обясни как ще бъде възможно да се предпазим от ново нападение на Русия. И именно затова подобно нападение изглежда почти неизбежно. И именно затова винаги говоря за НАТО – за създаване на такива рискове за Русия, които биха направили невъзможна дори мисълта за нападение срещу Украйна. А за руснаците единственият такъв риск е рискът от смърт.
Затова първият въпрос, който винаги задавам на моите западни събеседници, е защо нашето оцеляване трябва да зависи само от една условна нова американска криза, за която вече има достатъчно причини? Заслужава ли Украйна да стане прокси жертва на някой нов Уотъргейт или щурм на Капитолия, победата на Марин льо Пен на президентските избори във Франция или появата на Алтернатива за Германия в правителствената коалиция? Да, Република Виетнам стана жертва не толкова на външната, колкото на вътрешната политика на Съединените щати и нашата задача е да не повторим тъжната съдба на страната, за която днес почти никой не си спомня…
Източник: zbruc
