© Виталий Портников
Филм “Къщата на словото”. Безкраен роман”, който отново напомни на украинците за трагедията на онези, които се опитаха да запазят и развият собствената си култура в условията на нейното превръщане в декорация и резерват, завършва с дълъг списък от обитатели на тази необичайна къща. Много от тях завършиха дните си в местността Сандармох*, но имаше и такива, които се превърнаха в уважавани съветски писатели, класици на следвоенната литература, жители на „главния“ литературен дом в Киев, дори членове на правителството… Но да не забравяме, че всеки един от тези хора – и убитият, и самоубилият се, и оцелелият – са се опитвали да творят и да постигнат успех в условията на фактическа загуба на държавност.
Да, всеки от тях също имаше различно отношение към тази държавност – едни се бориха за нея, подкрепяха я със стихове и статии, а след това с години криеха тези факти от биографията си, а други се бориха срещу нея и загинаха от ръцете на „своите”. Това беше ужасна лотария на тоталитаризма – и не само за украинците. Андрей Вишински, който лично подписва заповедта за ареста на Владимир Ленин през кратката епоха на Временното правителство, после като съветски прокурор поиска смъртна присъда за най-близките съратници на Ленин – неговия секретар и съавтор Григорий Зиновиев и Лев Камнев. И двамата са разстреляни, а Вишински умира от естествена смърт две десетилетия по-късно като представител на Съветския съюз в Съвета за сигурност на ООН. Ако такива парадокси могат да се проследят дори по върховете на комунистическата власт, какво да кажем за литературата!
Филмът за “Къщата на Словото“ според мен говори за най-важното – всички знаеха и разбираха всичко, просто някои физически не можеха да го издържат, докато други се опитаха да се адаптират – и все пак загиваха. Животът на творческата личност в Съветския съюз в онези дни приличаше на състезание с неизбежната смърт, жалко съществуване в килията на смъртта. Един от героите на филма, Лес Курбас, е изобразен в последните кадри на филма, заобиколен от следователи на НКВД. Но всъщност Курбас се опитва да избяга от репресиите в Москва; той е приютен – но не за дълго – от основателя на Московския държавен еврейски театър Соломон Михоелс. Двадесет години след това НКВД ще унищожи Михоелс в симулирана пътна катастрофа; заедно с него загива и агентът на държавната сигурност и театралният критик Владимир Голубов, който се “грижи” за режисьора и помага за организирането на убийството му. И това също беше норма, когато агенти и жертви на собствените си доноси попадаха в едни и същи килии и отиваха заедно на ешафода. Как да разделим доброто и злото, ангела и дявола в такава ситуация? Какво да правят норвежците, пред чиито очи дори не певецът, а основоположникът на тяхната душа Кнут Хамсун се оказа предател на Родината и прославител на Хитлер?
Бях в Норвегия, когато за първи път решиха да почетат паметта на Хамсун. Много скромно. Пощенска марка. Дискография. Без преименуване на улици, без патос. Дори и сега биографията на Хамсун е отворена рана. Но Норвегия без неговите романи не е Норвегия. Както Украйна не е Украйна без стиховете на Тичина, Сосюра или Бажан.
И за да разберем това, ще трябва да променим собственото си отношение към културата като планината Олимп, на върха на която безсмъртните богове закусват с нектар и амброзия. Не, в същата къща „Слово” живееха герои и негодници, опортюнисти и фанатици, гении и графомани. Някой успява да промени реалността около себе си не само чрез творбите си, но и чрез действията си – това беше, да речем, Василий Стус. Някой оставя след себе си произведения, които знаем наизуст, но би било по-добре за нас да не помним фактите от живота на автора на тези произведения. И от когото е останала само образцова биография – и нито един ред, нито една снимка, нито една бележка. Престъпникът може да бъде гений – като Караваджо. Един светец може да е бездарен и ние никога няма да разберем, че неговите съвременници са се възхищавали на неговото благоприличие и себеотрицание, а не на неговите стихове или рисунки. Хората, които с цената на компромиси със собствената си съвест съхраниха украинската култура, заслужават нашата благодарност не по-малко от онези, които не направиха нито един компромис или подкрепиха украинския живот извън големия затвор, наречен Украинска ССР.
Написах тези редове и отново си помислих – може би напразно оправдавам неморалността, дори осветена от голям талант? Израснах сред съветски писатели, виждах, че те всичко разбират – но въпреки това се борят за успех, награди, писателски дачи и пътувания в чужбина. И не, аз не исках да живея такъв живот, мислех, че те бягат от затвора или се потапят във „вътрешна емиграция“, стават учени, изследователи на древни времена – макар и без публичност, но и без срам. И честно казано, когато бях още в училище, писах писма до изследователи на литературата на идиш, чийто спомен толкова исках да запазя, и си помислих: може да прекарам целия си живот в книги с квадратни букви, но нямаше да ми се наложи да плюя в огледалото всеки ден.
Въпреки това, докато учех, започна перестройката и вече не трябваше да правя избор. И никога няма да разбера какъв би бил животът ми, ако трябваше да оцелея, а не да живея и да играя безкрайна игра с партийни комитети, репертоарни комисии и КГБ.
Затова, когато се изкачвам по стълбите на къщите на старите писатели, неволно поглеждам с очи за вратата на апартамента си от другия свят и виждам през прозореца „воронок“**, дошъл да ме арестува.
* Сандармох (Сандармох; на карелски: Sandarmoh) е горски масив в Република Карелия, където са били екзекутирани неизвестен брой, оценен на хиляди, жертви на Големия терор на Сталин. Повече от 58 националности са разстреляни и погребани там от НКВД в 236 общи гроба за период от 14 месеца през 1937 и 1938 г. (Уикипедия)
** – “воронок” – жаргонно наименование на автомобилите на НКВД, използвани за транспортиране на затворници и задържани.
Източник: Виталий Портников специално за Zbruc
