„Не можех да си представя, че ще напиша това писмо от окупирания Бердянск. Градът ни вече не е това, което беше. Сградите са същите, познати улици със старите си имена, но хората вече не са същите, въздухът не е същият. За съжаление семейството ни не може да напусне града – имаме възрастна баба, за която трябва да се грижим – но се научихме да държим на малките символи, които ни напомнят кои сме.
Може да изненада някого, но нашето семейство вече има нов празник – ден, в който почитаме жълтия и синия цвят. В нашата къща тези цветове са като талисмани. Преди войната ние не оценявахме нашата история, не се интересувахме много от традициите и културата, но сега събираме тези знания в малки подробности, защото те дават усещане за близост до нашето, родното украинско.
Веднъж в магазина видях бонбони в жълти и сини опаковки. Не можете да си представите какво изпитах тогава… Изглеждаха като обикновени бонбони, но за секунда ме пренесоха в друг свят. Погледнах децата си и видях сълзи в очите им. Стояхме заедно и носталгирахме. Купихме повечко от тези бонбони за вкъщи и децата ги подредиха в кутия в жълто-синя комбинация и казаха: “Виж, мамо, като знамето на нашата Украйна.” Обърнах се и заплаках. Чакам момента, в който децата ще пораснат и ще отидат на контролираната територия – на място, където няма да се налага да “пресъздават” знамето на Украйна от опаковки от бонбони.
Тези опаковки са нашата малка надежда и победа над всекидневния страх.
Ние не празнуваме открито украинските празници като Деня на независимостта, не крещим за чувствата си, но във всяка наша стъпка има скрита любов към родната ни земя. Запазихме малко знаме и често го изваждаме преди лягане, за да можем в кръга на семейството да стоим заедно и мислено да се молим за завръщането у дома.
За съжаление много хора се пречупиха, приеха правилата на тази жестока игра и това си личи, защото дълги месеци ни плашеха, заплашваха и насочваха дулото на автомата срещу нас, ако не се подчинявахме. Това продължава и до днес. Но наш дълг към себе си и нашите деца е да запазим нашата идентичност, паметта на украинците. Държа на вярата си и тя ми дава сила в най-мрачните моменти. Всеки жълт цвят на улицата, всяко синьо петно от небето ми напомня, че не сме сами.
Вярвам, че един ден все пак ще вървим по нашите свободни улици.”
Източник: BRD24 – Бердянськ 24
