Как едно бесарабско село съхранява паметта за Гладомора 1946–1947 г. и предава уроците от миналото
Всяка трета събота на ноември в Украйна се отдава почит на жертвите на Гладомора. Село Делжилер в Одеска област, основано от български преселници от Полски Градец през 30-те години на 19-и век, е едно от местата, които страдат тежко от трагедията през 1946-1947 г. От приблизително 4 хиляди жители, оцеляват едва около 2 500. Почти напълно гладът унищожава и хутор Кирган – основан от дельжилерци в началото на 20-и век на няколко километра северно от селото, в посока Арциз.
Преди шест години местният жител Васил Стоянов инициира поставянето на паметник на жертвите от онези години. Именно той напомня колко висока е била цената на човешкия живот и колко важно е да се съхранява историческата памет.
Родова история на оцеляването
Васил Иванович Стоянов е роден в село Делжилер през 1954 година. За Гладомора от 1946–1947 г., който отнема живота на над 1500 местни жители, чува за първи път от своите баба и дядо – преки свидетели на трагедията. Техните разкази се запечатват дълбоко в съзнанието му и бележат неговото детство.
„За мен, винаги сит, беше странно да чуя, че хора са умирали от глад. Особено ме поразиха историите за това как майка ми е ловяла суслици и птици, за да приготви храна. Но най-големият шок беше разказът за акт на канибализъм – жител на селото, който убил сина си и го изял“, спомня си Стоянов.
Семейството на Стоянови оцелява благодарение на далновидността на баба му. Още през 1945 г., когато годината е изключително суха, тя предусеща глада. Притесненията ѝ се засилват през есента, когато след неуспешната реколта започват да идват т.нар. „ястребки“, които изземват зърно – първо от т.нар. „кулаци“, а след това и от останалите селяни.
„Първата стъпка към оцеляване беше това, че всички членове на семейството започнаха да се хранят поотделно – всеки отговаряше сам за своите запаси. Чичо ми получи работа като пазач в склад за зърно, където първоначално се събираше отнетото от хората зърно. Той тайно носеше по малко зърно, скрито в панталоните си, което разменяше за други продукти“, разказва активистът.
Бабата на Васил събирала и цветове от акация и се запасявала с кореноплода „кускуч“ растение, което расте дълбоко в почвата и давало щедри добиви. Именно той спасил живота на мнозина в Бесарабия по време на глада. Дядото и бабата стриктно контролирали консумацията на хранителни продукти в домакинството, опитвайки се да разтеглят запасите колкото се може по-дълго.
Темата за Гладомора — под съветска забрана
По време на съветската власт темата за Гладомора е напълно табу. За нея не се говори открито, нито на улицата, нито в училище. Семействата си разменят спомени шепнешком, винаги оглеждайки се предпазливо.
„Не ми беше ясно защо, когато с майка ми минавахме покрай гробището, тя тихо прошепваше: Тук са погребани умрелите от глад, сочейки голяма яма. Като дете не осъзнавах от какво се страхуват възрастните. Още по-странно ми се струваше, че на това място няма никакъв паметник, макар че наоколо имаше надгробия“, спомня си Стоянов.
И до днес има хора, които вярват, че масовата смъртност се дължи единствено на лошата реколта. Васил Иванович е убеден, че това е резултат от съветската пропаганда, която продължава да влияе. Именно затова той настоява, че темата за Гладомора в Бесарабия трябва да получи значително повече внимание. Според него, трагедията от 1946–1947 г. не е по-малко ужасяваща от тази през 1932–1933 г., защото също е пряк резултат от сталинската политика и насилственото изземване на зърно.
Създаването на паметника
През 1969 г. Васил Стоянов напуска селото. След години, посветени на обучение, военна служба и работа като началник на смяна в реакторния цех на Ровненската АЕЦ, той рядко се завръща в родното място. Днес съжалява, че е изгубено цяло поколение хора, от които можело да се научи повече за преживяното.
„Знаех, че трима наши близки роднини са загинали от глад. Но дълго време нямах възможност да науча повече за трагедиите на други семейства. Едва след пенсионирането си през 2004 г., когато се върнах в Делжилер, започнах да събирам устни свидетелства. За съжаление, много време беше изгубено“, добавя той.
След пенсионирането си, Васил Иванович сбъдва мечтата си – да възстанови историческата справедливост. На местните гробища той поставя паметник на жертвите на Гладомора от 1946–1947 г. и на сталинските репресии. Процесите на декомунизация, започнали в Украйна през 2015 г., му дават надежда и пространство за тази инициатива.
През 2019 г. се състои тържественото откриване на паметника. На събитието присъстват възрастни жители и най-старият жител на Делжилер – 98-годишният Иван Илич Узун, който е сред най-ревностните поддръжници на идеята.
„Зимата на 1946–1947 г. беше изключително студена и снежна. А пролетта, когато снегът се стопи, из цялото село се оголиха телата на умрелите. Събираха ги с каруци и ги погребваха в обща, голяма яма. Решихме, че най-подходящото място за паметника е точно там – до най-голямата братска могила от онези времена“, разказва Стоянов.
По думите му, противниците на паметника в селото били немалко. Много хора все още защитавали съветската власт, а страхът от говорене за Гладомора се усещал дори по време на откриването.
„Тогава призовах възрастните: Днес държавата ни позволява да говорим за измъчените от глад – не мълчете!. Имаше много трудности, особено финансови, но ние успяхме да реализираме замисъла“, казва Стоянов.
Проектът става възможен благодарение на подкрепата на съмишленици, дарения от местни жители и помощ от властите. Паметникът е проектиран лично от Васил Стоянов и изработен в Житомир, а завършването на работите е отбелязано по българска традиция – с курбан.
Значението на възпоменанието
„След независимостта най-много се говореше за Гладомора от 1932–1933 г., и именно той беше признат за геноцид на международно ниво. Но аз смятам, че трябваше да се говори и за трагедията от 1946–1947 г., която също отне живота на много украинци“, подчертава Стоянов.
Той е убеден, че културата на възпоменание на Гладомора в Бесарабия все още е слабо развита. Паметници, посветени на тези събития, почти липсват, въпреки че загиналите ги има във всяко населено място. Държавата и обществото имат още много върху какво да размислят. Според него, Делжилер трябва да бъде пример. Подобни паметници трябва да има навсякъде – за да напомнят за миналото и да предупреждават бъдещите поколения.
Източник: Интернет издание „Махала“
