Зоя Казанжи – украинска журналистка и писателка
Относно самоопределението и това, че съм украинка
– Слава на Украйна! – поздрави ме по телефона мой приятел.
Честно казано, замръзнах. Беше краят на 90-те години на миналия век. Езикът ми не се преобърна да каже в отговор нещо друго, освен:
– Здравей! – и да се захиля глуповато.
Здравей, разбирате ли? В отговор на „Слава на Украйна!“. Понеже „Слава на героите!“ е някакъв неразбираем лозунг. Бандера, УПА, скривалището, съпротивата – това беше много далеч от мен, от семейните ми истории. Вече имах в анамнезата си „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин. В края на 80-те години се четяха дебели литературни списания от московски произход. Имаше ги и „Децата на Арбат“, „Златният облак прекара нощта“, „Доктор Живаго“, „София Петровна“, публикации за перестройката в списание „Огоньок“, документални филми като този на Юрис Подниекс „Лесно ли е да си млад“. Имаше много неща за чудовището Сталин, за Великата отечествена война, за герои, които всъщност се оказаха антигерои, и обратното. Имаше книжки на Светлана Алексиевич.
Всичко това го имаше, с изключение на онова, което се отнасяше до Украйна. Украйна присъстваше във всичко това като пунктирана линия.
Израснах в село Буджак в южната част на Одеска област – Бесарабия, където се говореше украински. Нашият районен център в най-добрите времена наброяваше до 15 000 души. В района, както се наричаше тогава, имаше села с компактно живеещи представители на националните малцинства. Районният вестник, в който по-късно щях да работя в продължение на 5 години, преподавайки в селата, където живееха българи и молдовци, излизаше изключително на руски език. В селото всички говореха украински, а в областния център само селските жени на пазара, които идваха да продадат нещо, говореха украински. Беше модерно да се говори на руски език и да се „штокати“ (да се пита „какво?“; нарицателно за руснаците, преселили се в Лвов област след Втората световна война, които питали „что?“ (какво?), когато не разбирали какво им се говори – бел. ред.).
Като дете четях всичко, което ми попаднеше. А тези книги бяха предимно за „пионери-герои“ – обичайните съветски глупости, създадени, за да формират от ранна възраст„съветския човек“.
Когато бях на 8 или 9 години, искрено съжалявах, че съм се родил толкова късно – а можех да извърша подвиг като Лиза Чайкина или Марат Казей. Господи, колко жестоко. Децата мъченици, използвани или измислени от съветската цинична пропаганда, бяха нашият пример.
Понякога си мисля, че с такъв „интелектуален“ багаж и с моята активност спокойно бих могъл да застана начело на някакви одески ватенки. Защото боклуците в главата ми бяха предостатъчно. Явно от това ме спасиха четенето на книги (не само за пионери-герои), природната ми любознателност, заедно с желанието да задавам въпроси на всички подред, постъпването ми в университета в Киев и вихрушката на Народното движение, заедно със самиздата, четенето на който си беше експлозия за мозъка.
Ето защо когато в Централна или Западна Украйна знаеха колко мъка са донесли червените знамена на нашата страна, когато във всяко семейство е имало хора, които са се съпротивлявали на съветския режим, когато бяха живи „уповците“ (членове на Украинската въстаническа армия – бел. ред.), когато роднини се връщаха от изгнание в Сибир чак до 60-те или 70-те години, ние тук, на юг, чувахме единствено разкази за това „как тук са се разпореждали румънците“. И че „румънецът е биел с нагайка, когато са работели по празниците, защото трябвало да се ходи на църква“. И че „на украински може да се говори вкъщи, но наоколо, в училище и в административните учреждения всичко беше на румънски“. Е, от време на време ругаехме румънците. Не беше опасно да се ругаят.
Впрочем, фактът, че Бесарабия е била част от Румъния, я спасява от глад през 20-те и 30-те години на миналия век. Гладът дойде в нашия регион със съветския режим.
А за глада научих много по-рано, отколкото за Степан Бандера.
… Обикновено се мотаех около учителското бюро на Оля Юхимивна, моята учителка в началното училище. Не си спомням как стигнахме до тази тема. Но по някаква причина Оля Юхимивна започна да ми разказва как е дошла в нашето село, за да работи като учителка, но вместо да преподава на децата, е трябвало да ходи от врата на врата, да носи хляб на децата и да ги чака да го изядат.
– Защо сте чакали? Защо сте им носили хляб? Защо не са ходили на училище? Кога беше това?
Аз, десетгодишната, имах много въпроси.
И тогава учителят ми започна да ми разказва. За глада през 1947 г. За подпухналите деца и големия брой смъртни случаи. За „дажбите хляб“, които младите учители доставяли на децата, които нямали сили да ходят на училище. Те трябвало да седят до леглото и да чакат детето да дояде коричката хляб. В противен случай родителите, ако все още били живи, можело да вземат това парче от умиращото дете, ако били обезумели от глад. Да го отнемат, за да го изядат самите те…
Да кажа, че бях шокирана, би било твърде малко. Годината беше 1978. Бях щастлива и убедена, че Съветският съюз е най-добрата страна в света! Само американските деца страдаха и гладуваха. И аз, и всички ние бяхме страшни късметлии, защото сме родени и живеем там, където целият свят мечтае да живее!
А светът гледаше с ужас и страх на нашия концентрационен лагер.
След разказа на Олга Юхимивна започнах да задавам въпроси на баба си. Тя махваше с ръка – защо ти е притрябвало това; кой ти го каза; е, да, случило се е, но е минало; не можеш да върнеш хората; не чопли тази рана, трябва да забравиш.
След това тази тема някак си се изгуби, изчезна, затихна… Точно както илюзията за най-добрата страна в света.
„Освободителите“ дойдоха при нас през 1940 г. След това дойде Втората световна война и румънците се върнаха отново, за кратко. А през 1944 г. Съветският съюз дойде за цели пет десетилетия.
Моята прабаба ми разказа следното:
„Всички пияници и безделници се записаха в комсомола и дойдоха тук, за да ни вземат хляба. Двете ми прабаби и баба ми по майчина линия – тези, с които имах късмета да общувам, мразеха съветския режим. Те си спомняха как един „партиен функционер“, както го наричаха, е забранил да се празнува Великден, а вместо това организирали танци в местната църква…“
Защо пиша всичко това? За да разберете трудния път на самоопределението, който много от нас са изминали. Мнозина все още го изминават, борейки се да излязат от съветската измамна парадигма. Голяма част така и не са успели да излязат от нея и продължават да ровят в калта, без да осъзнават, че изходът е само един – към дъното.
Страната е загубила и продължава да губи милиони живи и неродени хора. Голодомор, войни, репресии. Хората бяха и биват изтребвани в западната, източната, южната и централната част на Украйна. Настаниха се в празните им къщи, където жарта в печките още тлееше, а сега същото се случва там, където отидат руските мерзавци.
Тогава нашите предци са били потънали в безнадеждност и скръб. Тогава са се научили да мълчат, за да се опитат да оцелеят. Тогава оцелелите са предавали на поколенията животинския ужас на репресивната машина на тоталитаризма. А народът – притихнал, уплашен, с пречупен гръбнак, изтребен – се криеше десетилетия наред… Но само се криеше.
Повярвайте ми, тези, които са разбрали какво е свободна, независима Украйна, никога повече няма да бъдат покорен или уплашен народ. Всъщност ние вече знаем това за себе си.
Слава на Украйна! Слава на героите!“ – за мен това е нещо лично, моя ценност. Нещо, което идентифицира мен и моя народ. Това е нещо, заради което си струва да се живее.
Зоя Казанжи, Одеса
за Infopost.media
* Този текст е авторска колона, което означава, че отразява предимно мнението на автора, което може да не съвпада с позицията на редакцията на InfoPost. Публикуваме редакционни статии предимно с цел да насърчим дискусията по важни теми, тъй като вярваме в силата на обществения диалог. Ако желаете да напишете статия с мнение за нас, моля, свържете се с нас на [email protected]
* Материалът е подготвен в рамките на проекта Re:Open Ukraine, осъществяван с подкрепата на Международната фондация „ Възраждане“. Материалът представя позицията на авторите и не отразява непременно позицията на Международната фондация „Възраждане“.
Източник: Infopost
