Днес, 25 февруари, се навършват 155 години от рождението на Леся Украинка ( Лариса Косач) –поетеса, писателка, преводачка, една от най-ярките представителки на украинския модернизъм, революционния романтизъм и критическия реализъм.
Започнала да чете на четири години, да пише – на пет. На девет създала първото си стихотворение – „Надежда“, посветено на леля ѝ Елена Косач, която била изпратена на заточение от царската власт. На 13 години излязла първата ѝ публикация. През 1890г. „Contra Spem Spero!“ стихотворение, а през 1893г. Издава „Една стара приказка“.
Леся Украинка има и пряка връзка с България.
Във Владая написва емблематичните „Несвободни песни” или „Робски песни” запознава се с Алеко Константинов. В периода 1894–1895 г. тя живее в София в дома на своя чичо – известния учен и общественик Михаил(Михайло) Драгоманов, който по това време е преподавател във Висшето училище (днешния Софийски университет). Михаил(Михайло) Драгоманов – заради проукраинската си позиция бил преследван от царската власт.
Престоят ѝ в София бележи преход към по-зряло и социално ангажирано творчество. Ето основните произведения от този период:
Цикълът „Неволници“ (Невільничі пісні): Това е един от най-силните ѝ цикли с лирична поезия. В София тя пише и редактира значителна част от него, включително емблематични стихотворения със силен политически и национален заряд.
Драматичната поема „По житейското море“: Започната е именно по време на софийския ѝ престой.
Публицистика и преводи: Под влияние на Драгоманов, Леся работи активно върху преводи и политически статии. Тя подготвя материали за украински издания, които се печатат в чужбина, и участва в систематизирането на библиотеката на вуйчо си.
„Робски песни“: Голяма част от подготовката на втората ѝ стихосбирка „По крилата на песните“ (Думи и мечти) се случва именно тук, като тя прецизира много от текстовете си в софийската си квартира.
Майка ѝ, писателката Елена Пчилка, съзнателно развивала талантите на децата в духа на европейската интелектуална традиция на XIX век. В условията на Австро-Унгария публикуването на украински език било възможно, макар и свързано с финансови разходи, а Леся не изневерява на този завет!
Именно в България Леся преживява тежката загуба на своя духовен наставник – Драгоманов умира в София през 1895 г. Този период оставя дълбока следа в нейното творчество и светоглед. София за нея не е просто преходен град, а пространство на интелектуален диалог, развитие, европейска перспектива и политическо изгнание, както и място на вдъхновение и надежда!
България по онова време е убежище за много украински интелектуалци, преследвани от Руската империя. Тук те намират относителна свобода за научна и обществена дейност. Тази историческа връзка поставя България в контекста на общата борба на народите от Източна Европа за културна и политическа автономия.
Леся Украинка остава пример за модернизмът в онова време – жена с европейско образование, финансова независимост и вътрешна свобода. Нейното творчество и днес напомня, че езикът и културата са фундамент на националното достойнство.
За бесарабските българи тази дата има допълнителен смисъл – тя е напомняне за дългогодишните културни преплитания между украинския и българския народ и за общата историческа съдба в региона и борба за свобода!
