През 1574 г. Московията загубиха не просто война или столица – те загубиха лицето си. И не пред Литва, не пред Полша, нито пред римския папа, когото там така презираха. Те паднаха на колене пред степния хан от династията на Ченгис Хан- монголо-татарите – Симеон Бекбулатович.
А истинският московски „Старшен“ (Грозний), когото някои и днес се опитват да величаят като „великия“, стоеше на колене.
Исторически контекст и забравени връзки
Важно е да се припомни, че династията на Гераите, от която произхожда Бекбулатович, има не само монголски, но и силни културни и родови връзки с Волжка България – средновековна държава, наследник на прабългарите, приела исляма още през 922 г. Волжките българи са поддържали търговски, културни и военни контакти с Кримското ханство и Османската империя. Тази историческа нишка показва, че в драмата на унижението на Москва през XVI в. косвено участват и българите мюсюлмани, чиято история често е премълчавана.
Да не забравяме и по-стария пласт – още преди възхода на Московия, черноморските степи, Крим и Северен Кавказ са били арена на влияние на прабългарите. Столицата на Стара Велика България – Фанагория – е била в стратегическия Тамански полуостров и реално граничила с кримските татари. По-късно тези земи и свързаните с тях търговски и военни пътища попадат в орбитата на Кримското ханство, което наследява и част от културното наследство на българите. Ние българите и кримските татари имаме дълбоки съвместни корени.
През 1571 г., три години преди Симеон Бекбулатович да седне на московския трон, Кримският хан Девлет Герай, без особено напрежение, за няколко дни унищожи Москва. Не „частично изгорена“, не „с нанесени щети“, а заличена от лицето на земята. Московските войски – както винаги – се разбягаха. Гражданите бягаха или умираха в паника като плъхове в горящ нужник. Столицата се превърна в огнена яма. По думите на очевидци, в Москва не останал дори пън, за да вържеш коня си.
Англичанинът Джером Хорсей описва сцената без украса:
„Когато врагът се приближи до големия и богат град Москва, московският цар избяга на ден Възнесение заедно с двамата си сина, съкровищата, двора, слугите и охраната си… във fort Троицкия манастир на 60 версти от града. Врагът запали високата камбанария на Св. Иван, но силен вятър разпространи огъня и за шест часа превърна в пепел всички църкви и палати… Загинаха хиляди… Реката и рововете бяха задръстени с хора, носещи злато и бижута, опитващи се да се спасят във водата. Толкова много се удавиха и изгоряха, че реката не можеше да бъде почистена от труповете цяла година…“
Така столицата на Московия стана смрадлива купчина пепел – жив символ на безсилието ѝ пред Крим.
Най-голямото унижение
Бягството на „царя“ от града, зверствата на опричниците, труповете, златото, палаците в пепел – това не е кино, а историята на същата тази Московия, която днес се смята за „наследница на победата“. Но истинският удар дойде през 1574 г.
През 1547 г. Иван IV се провъзгласи за „цар“, т.е. император, наследник на Византия – „ние тук решаваме“. Но османците и кримските ханове, истинските господари на Константинопол, бързо му обясниха, че императорските му претенции са кухи.
Крим му напомни мястото – с меч, огън и пепелище. „Грозният“ не избра нито битка, нито чест, а показателно пълзене на колене. На трона на Московия бе поставен татарин, мюсюлманин, хан – Симеон Бекбулатович, потомък на великия хан Ахмат и част от династията на Гераите. Никой не го бе завладял – московците сами го поставиха на трона, страхувайки се от ново унижение.
Московия като васал
Москва изпрати посолство в Бахчисарай с дарове, извинения и уверения:
„Ние не сме царе, не искаме Третия Рим, не претендираме, простете.“
Така Москва официално призна: има Крим, има Истанбул – и има московски васал. Империята се срина.
Симеон Бекбулатович дори не се покръсти – и защо му е? Той и без това бе цар над северните диваци. Не управляваше, не се месеше във вътрешната политика. Беше символ на унижението – жив шамар по лицето на „царството“.
Когато опасността премина, Иван IV, като плъх след дъжд, изпълзя обратно, върна си титула, свали Симеон без церемонии, направи го княз на Твер, после го лиши от всичко, пострига го за монах, заточи го на Соловки – където той умря тихо, без жал, без погребение, без гроб.
Наследството на позора
Дори забравата не изтри факта: през 1574 г. цар на „цялата Русия“ беше татарин, мюсюлманин, наследник на Чингис хан и духовен родственик на волжките българи. А Грозни – неговата подложка, която пишеше „челом бью“.
Този епизод е концентрат на позора и доказателство, че цялата имперска поза на Московия е фалшива, показна, придворно-клоунска. Достатъчно е по-силен да я побутне – и царската сапунена пяна се пръска на смрадлив прах. Москва веднага се прегъва, слага чужд хан на трона си и моли за милост.
Ето защо 1574 г. е официалният край на всякакво московско „величие“. Истинските империи не слагат васал на трона си и не се извиняват за откраднати титли. Но тази „сортираща педерация“ го направи. И дори „челом бие“.
Казанското ханство, изградено върху основите на разрушената Волжка България, със своята столица Казан (първоначално наричана Нова Булгария), било важен център на българо-татарската култура и политическо влияние. Родствени и династични връзки между кримските ханове и волжките българи правели намесата на Крим не просто политически акт, а съзнателен опит за защита на българските мюсюлмански общности от московско потисничество.
В тези бурни времена нужно е по-често да припомняме за това, че както Московията са правили всичко възможно, за да потискат и затрият нас българите – ала също и те не веднъж са били на колене пред България.
Автор на основния текст: Михайло Мельник
Добавките в синьо са от нас: Бесарабски фронт 2.0
Рекадтирано изображение – Бесарабски фронт – добавка българската историческа следа в събитията.
