Ако не знаех със сигурност, едва ли щях да предположа, че крехката жена с красива усмивка пред мене е военнослужещ от Въоръжените сили на Украйна. При това, капитан от ВМС.
За това как възпитаник на Одеската държавна академия по строителство и архитектура влезе в редиците на ВСУ и за ситуацията в родната й Бесарабия, разговаряме с Олена Грекова от Одеса.
Призвание
Дядото на моята героиня е строител и Олена осъзнава връзката между работата на дядо си и желанието си да получи строителна професия още в приемната комисия. По съвет на баща си тя постъпва в ОДАБА по специалност “строителен инженер”. През третата година на следването си избира катедрата на Военната академия в своето учебно заведение и след завършването й получава звание лейтенант.
Професионалният път на Олена след дипломирането е свързан със строителната индустрия. През 2022 г. компанията, която тя оглавява, се развива успешно и има грандиозни планове, но пълномащабното нахлуване на Русия зачерква всички намерения.
Волонтерство
От 2014 г. Олена се включва във волонтерското движение в Одеса, грижи се за семействата на военните, които напуснаха Крим, без да предадат клетвата си.
„Откликнах на призив да посрещна автобус с вещи за хора, пристигнали от Крим“, разказва Олена. — Там, на място, се запознах с други неравнодушни одесчани, обединихме се и създадохме в социалната мрежа група „Помощ за флота“. Разделихме си кварталите на града и се стараехме да намерим всичко, от което се нуждаеха семействата на военните: от памперси до хладилници.”
ВСУ
Първите мисли за встъпване в редиците на ВСУ се появяват още тогава. Спира я съвсем малкото дете, което Олена отглежда сама. С началото на голямата война, както признава Олена, съвестта й не й позволява тя, офицер от запаса, да остане цивилна:
„Вече знаех със сигурност, че ще отида. Можех да напусна страната, но аз съм родена в Украйна, моите родители, роднини и приятели са тук и аз не можех да ги изоставя. Освен това бих се срамувала пред военните и не само, че не съм отишла да защитавам своята страна“.
В командването на ВМС вече добре познават Олена и я посрещат като своя. Назначават я като офицер в отдела за развитие към новото управление, където има нужда от нейните умения и контактите, придобити през професионалния й живот:
„Създадохме всичко от нулата. Всичките ми бизнес връзки и умението да работя с хора ми бяха от полза. 20 години съм работила за себе си, ръководейки различен брой хора. И въпреки че службата в армията е нещо ново за мен, в този ми статут всички предишни умения са приложими, моят житейски опит, умения и желание да уча ми помагат.”
Бесарабия
Олена Грекова е родом от Бесарабия, етническа българка и по двете родителски линии. Сега в родното й село Багате има много смесени семейства, но преди хората са следвали правилото да създават семейства с представители на своята етническа общност, разказва Олена.
Знае български език, но го нарича диалектен:
„Това означава, че в България аз разбирам всичко, но мене не ме разбират толкова. Смеят се и минават на руски. Казват, че това е старобългарски и отдавна не го говорят. Всяко бесарабско село има свой диалект, който общността е запазила след преселването. Освен това до нашето българско има и едно молдовско село, и едно украинско, а наблизо живеят руски староверци – всичко беше толкова смесено, русифицирано“.
Олена отбелязва, че нейният роден език е българският, всички деца от нейното село в семейния си кръг започват да говорят на езика на родителите си. Ситуацията обаче вече се променя в детската градина и училището: през 90-те години учебният процес се провежда на руски език.
„Сега децата знаят български, украински и руски“, казва Олена и с удивление споделя наблюденията си: ако по-рано децата в селото говореха помежду си на български, то сега, въпреки че руският е изваден от учебния процес и заменен с държавният език, младите хора в селото общуват на руски. „Децата знаят добре украински. А тийнейджърите висят в таблетите си на руски. Мечтая с времето да успеем да премахнем напълно руския, защото те не го изучават и няма да знаят как да пишат тези думи.”
Проблемът с рускоезичието на крайграничната зона, отбелязва Олена, е както в достъпността на руски канали, които от Молдова разпространяват съдържание чрез сателитни чинии и кабелни мрежи, така и липсата на целенасочена държавна политика на тези територии.
Традициите
Голямото българско село се опитва да съхрани традициите си. Освен добре познатия обичай за посрещането на пролетта, когато всички плетат и носят мартенички, Олена си спомня деня на Трифон Зарезан – празникът на лозарите и началото на пролетната полска работа, денят, в който се зарязва първата лоза. Това се случва на 14 февруари. Всяка година Народният селски ансамбъл избира семейство, което да ги посрещне и почерпи. И пеят и зарязват първата лоза за добра реколта. Според традицията, която все още се спазва от местните жители, отрязаната лозова пръчка се залива с вино, поръсва се с пепел от вредители и се завива с кърпа.
Селото се славело и с традиционните си сватби, но сега младите хора предпочитат европейската версия.
„Спомням си как празнувахме Рождество, Коледа, Васил и Маланка – с преобличане, обикаляне, изнасяне на портите, ако стопаните не отварят и т.н.“. Олена си спомня, и подробно изброява кога по традиция къщите се обикалят от деца, кога от младежи, когато от възрастни.
Границите
Олена никога не се е сблъсквала с пристрастия във връзка с етническата й принадлежност нито в цивилния живот, нито в армията. Според нея за това допринася мултиетничността на региона и в частност на Одеса. Тя разказва за преброяването на населението, проведено по времето, когато е била в гимназията – тогава в селото й са преброени представители на 14 националности. Преобладават българите, които са 2/3 от селото, и молдовците. Затова молдовците знаели български, а българите молдовски не, българският беше „държавен език“ на селото“, шегува се Олена. Живеели компактно, границата била улица “Централна” (както обикновено бивша улица “Ленин”). Не могат да се считат за нетолерантност битките “стена в стена” на момчета от българския и молдовския район на селото. Това, както си спомня Олена, се случвало по време на младостта на баща й. Скоро границите се размили, момчетата се обединили, и вече тръгнали да се бият село срещу село. Териториалният принцип на момчешките забавления надделява над етническия.
Промените
Според наблюденията на Олена малка част от бесарабските българи са подкрепили Революцията на Достойнството, а много са били под влиянието на московските канали, които безпрепятствено се излъчват в родното й село:
„Руската пропаганда превърна хората във „ватници“, които трудно могат да бъдат убедени в нещо и върнати към реалността. Добавете към това и съветския поглед за историята. Беше трудно да се говори на тази тема дори с родителите. Сега, когато ясно виждат, че Русия бомбардира, родителите са по-патриотично настроени. В селото има привърженици на позицията “всичко не е толкова еднозначно”, но и те не могат да отрекат, че регионът се обстрелва от страната агресор. Смятам, че ако не се беше стигнало до пълномащабната война, на фона на наративите за някакви автономии и „народни“ републики, Украйна имаше всички шансове да загуби Бесарабия“.
Решението на проблема Олена вижда в отговорната държавна политика и необходимостта да възпитаваме у децата умения за критично мислене и да ги научим да работят с информация:
„На нашите срещи ние виждаме едни и същи волонтери, тези, които се занимават с обществено значими процеси. Такива срещи трябва да се провеждат и за тийнейджърите и в училищата. Трябва да разчитаме преди всичко на младите. Ако не ги научим да възприемат осведомено и да оценят критично информацията, да я анализират, да бъдат самоуверени, самокритични, тогава ще загубим тази държава“.
Диана Барта специално за Infopost media
Cнимки: от личния архив на героинята
Превод: Desislava Jovanovich
