Митовете, дезинформацията и опасната радикализация на публичния дебат за Република Северна Македония
Последните изказвания от трибуната на Народното събрание на Република България, съдържащи призиви за „принудително обединение“ или внушения за силово присъединяване на Република Северна Македония към България, както и за „връщане“ на територии като Южна Бесарабия, бележат качествено нова и тревожна ескалация в българския публичен дискурс. Това вече не е въпрос на исторически интерпретации или политическа реторика, а проблем, засягащ националната и регионалната сигурност, международната отговорност и институционалната зрялост на държавата.
1. Историческите митове като политически инструмент
Значителна част от тази реторика се опира на митологизирани представи за т.нар. „историческа собственост“, които не издържат дори на елементарна историко-правна проверка. Поставено в перспектива, разбираема за всеки европейски наблюдател, фактите изглеждат така: в рамките на приблизително последните 700 години България е упражнявала краткотраен и ограничен държавен контрол върху части от територията на днешна Република Северна Македония за около три години, плюс още приблизително три години административно управление в условията на военна окупация по време на Втората световна война, при което върховният суверенитет принадлежи на нацистка Германия, а не на българската държава.
За всеки външен наблюдател говоренето за „български исторически земи“ в този контекст изглежда повече от несъстоятелно.
Това са общо няколко години на временен контрол и окупационна администрация за последните седем века. Именно тази пропорция следва да се има предвид, когато се използват гръмки фрази за „исторически земи“, „право на притежание“ и когато в публичното пространство се появяват призиви към насилие и война, които зачестяват в Република България. Тези послания се усилват от координирана активност в социалните мрежи, включително чрез фалшиви профили, представящи се за български граждани.
Близостта с утвърдени руски пропагандни наративи дава основания да се предполага, че значителна част от тази дезинформационна активност произхожда от мрежи, свързвани с руско хибридно влияние.
По отношение на Бесарабия историческият факт е още по-еднозначен: българската държава никога не е упражнявала държавен суверенитет върху тази територия. В този смисъл говоренето за „връщане“ не описва историческа реалност, а създава политическа фикция, целяща мобилизация чрез страх и обида.
2. Проверими факти срещу фабрикувани твърдения
В публичното пространство – особено в социалните мрежи – системно се разпространяват преувеличени или неверно обобщени твърдения за масови побои над българи, забрана на българския език, държавна политика на репресии и етническа дискриминация в Република Северна Македония и в Украйна.
Нито един официален доклад на Европейския съюз, Съвета на Европа, ОССЕ, ООН, Human Rights Watch или други международни мониторингови механизми не потвърждава наличието на системна, държавно организирана репресивна политика срещу българи в тези държави.
За разлика от това, България е била обект на международни критики и препоръки, включително в рамките на механизми на ООН и Съвета на Европа, относно дискриминация и неблагоприятно третиране по етнически и други признаци.
Това не означава, че в Република Северна Македония и Украйна няма проблеми с върховенството на правото – такива съществуват във всички общества. Но твърденията за масова и институционализирана репресия срещу българи остават емпирично необосновани.
3. Хибридната среда и външната дезинформационна динамика
Академичната и експертната общност от години анализира моделите на хибридно влияние и дезинформация, прилагани от Руската федерация в Източна и Югоизточна Европа. Характерни елементи на тези кампании са:
- противопоставяне между държави-съюзници,
- историческа ревизия, натоварена с емоционални и често силно спорни интерпретации,
- радикализация на идентичностни конфликти,
- делегитимиране на наднационални институции като ЕС, НАТО и ООН чрез наратива, че „пречат“ на „връщането на откраднати земи“ или на „земи, населени с българи“, включително чрез отричане на правото на самоопределение.
В този контекст анти-македонската и анти-украинската кампания в българското онлайн пространство – включително призиви за война, етническа омраза и отричане на държавността („Зеленски е нелегитимен“, „Мицкоски е нелегитимен“) – следва разпознаваеми модели, описани в изследванията за руските информационни операции. Целта не е защита на български национални интереси, а дестабилизация на съюзническите отношения и ерозия на демократичния консенсус.
В този контекст често се повтаря и опростенческият наратив, че Украйна и Република Северна Македония били „създадени от комунистите“ и представлявали „измислени държави с измислен език“.
Фактите показват друго.
Независимата Македонска държава – протекторат на Третия Райх – „Unabhängiger Staat Mazedonien“ от 8 септември 1944 г. е свързан с планове и одобрение от страна на нацисткото ръководство и Адолф Хитлер – предшества активната намеса на Коминтерна, което само по себе си – дори само това – опровергава тезата за изцяло „комунистически произход“ на македонската държавност.
За Украйна картината е сходна: още през януари 1918 г. Украинската народна република обявява независимост, а през 1918 г. получава международно признание от Централните сили, включително в рамките на договореностите около Брест-Литовск, десетилетия преди създаването на СССР.
4. Политическа отговорност и международноправен контекст
За всички защитници на Украйна е ясно, че подкрепата за нейната териториална цялост се основава на международното право. Република Северна Македония също е суверенна държава, член на Съвета на Европа, НАТО и ООН, както и асоцииран член на Европейския съюз.
Историята на Балканите недвусмислено показва, че националната идентичност не се защитава чрез митове или заплахи към съседите. Подмяната на факти с емоционална мобилизация може да носи краткосрочни политически дивиденти, но води до дългосрочно подкопаване на сигурността, международния авторитет и демократичната устойчивост на самата България.
Евентуална ескалация на военен конфликт от страна на България срещу суверенна и независима Република Северна Македония би имала катастрофални последици за самата България – факт, с който всеки отговорен политик е напълно наясно.
