Час и половина прихванати телефонни разговори на руски “войници” от територията на Украйна със семействата им. Цитатите не са точни до дума, но аз предавам същността възможно най-точно.
„Мамо, толкова много ми хареса да измъчвам! Мога да ти кажа, за какви мъчения съм научил и в кои съм участвал” (и разказва. Съжалявам – не мога да повторя). – Синко, нормално е. Аз, ако се бях оказала там, също щях да се кефя, ами, как иначе?”
Това е без коментар. Нито един коментар няма да е адекватен на чутото. В залата – шок. Тишина цяла минута след края на филма. После публиката се изправя и ръкопляска. Рядко се случва ей така, за час и половина, да се види такава картина на света. На руския свят.
„Не, аз не се озлобих тук – просто убивам нацистите. Вчера вървяхме, пресрещна ни една жена с две деца – и ги отрепахме. – Ами така е, врагове са ни. – Да, не ми е жал за тях. Това е техен избор. Те можеха да заминат, като останалите. – Правилно, не ги жали. Трепи ги.”
Виждал ли си бази на НАТО там? – Не. – Не ме лъжи – базите им са на всяка крачка там, така ни казват по телевизията. – Не гледай телевизия, мамо – не е истина това, което казват – там лъжат. – Е, как да не е истина? Истина е, разбира се. Затова ви пратиха там, да ни пазите от НАТО. Вие сте герои. така че го предай на приятелите си. – Почти не останаха приятели, мамо – всички са избити. “Гордея се с теб и приятелите ти.”
„Знаеш ли, тези мръсни украинци живеят толкова добре – наистина, по-добре от нас. – Е, че то е ясно – Западът им плаща, те се страхуват да не го загубят и за това се борят – ами, за какво?
„Ще донеса толкова много дрехи за теб и децата – сега сме тук в един апартамент, оставиха всичко, избягаха. Такова спортно семейство – само маратонки десет чифта и то маркови. Събрах всичко, сложих го в раницата. Момчетата изнасят с камиони, но аз нямам камион. – Ти си ми добър, прибран – всичко за къщата. Между другото, тази година София тръгва на училище – може би компютър ще вземеш от някъде?”
В тези разговори гласовете от русия са много по-интересни от гласовете на окупаторите. С тези всичко е ясно – дошли са да отнемат, убиват, измъчват. но именно гласовете на жените – майки, съпруги, приятелки – показват такава степен на дехуманизация, която е възможна, изглежда, само във фантазия-антиутопия. Тези любящи гласове молят за повече убийства, за да могат любимите им да се върнат у дома по-скоро. Тези гласове желаят смъртта на украинците. Тези гласове молят да не се щадят децата.
„Мамо, защо дойдохме тук? Хората си живееха, а сега осеяхме половината държава с трупове. Защо? – Не смей да говориш така. Те изобщо не са хора. Продължавай да се биеш.”
Майка родина.
Мамка й.
Катерина Барабаш, кинокритик
Източник: Катерина Барабаш, кинокритик
