© Виталий Портников
Интервюто на руския президент Владимир Путин с американския коментатор Тъкър Карлсън беше смятано за истинска политическа сензация още преди публикуването му.
На мнозина изглеждаше, че с помощта на този разговор – първото интервю със западни журналисти след мащабното нападение на Украйна през февруари 2022 г. и първото интервю с американски журналисти от 2021 г. насам – Владимир Путин трябва да предаде някои важни политически сигнали, ако не на целия „колективен Запад“, то поне на онези представители на политическия истеблишмънт, които виждат края на войната в преговорите с Кремъл.
Те предпочетоха да не слушат онези журналисти, които настояваха, че интервюто едва ли ще съдържа истински новини. В резултат всички станахме свидетели на поредната дълга лекция за историята на Украйна, която Путин предложи на Карлсън. Това вероятно е същата лекция – само в съкратен вариант – която Путин изнесе на френския президент Еманюел Макрон и други западни лидери, които посещаваха Москва в навечерието на „голямото нападение“ и призоваваха Кремъл да не прави фатална грешка.
Абсурдността на тълкуването на историческите събития от Путин
С тезите на тази лекция можеше да се поспори. Но според мен анализирането на историческото есе на Путин е безполезна задача. И не защото е трудно да се докаже абсурдността на тълкуването на историческите събития от Путин – точно това не е трудно. А защото в съвременния свят има значение международното право, а не позовавания към историята. Това е изводът, който човечеството направи от опита си в двете световни войни. Ето защо неприкосновеността на границите и зачитането на принципите на международното право се превърнаха в неизменна ценност, която те се съгласиха да защитават на срещата за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г.
Русия погази тази ценност още през 2014 г. след окупацията на Крим. И затова, когато Владимир Путин идва на разговор с Тъкър Карлсън с копия от писмата на Богдан Хмелницки, той изглежда смешен. Защото почти всички европейски държави са променили границите си и дори етническия си състав след епохата на Богдан Хмелницки. Да, това се случи главно в резултат на военни конфликти. Ето защо след Втората световна война Европа каза „стига толкова“.
Но Путин не е казал това. И убеждава, че дори ще помогне на НАТО да „запази лицето си“, при условие че Русия признае окупираните украински територии. И това въпреки факта, че много западни политици искрено вярват, че самият Владимир Путин е заинтересован да запази лицето си, който обаче не изпитва никакъв очевиден дискомфорт от изолацията в цивилизования свят. И вероятно не разбира защо трябва да изпраща сигнали на Запада за края на войната.
Солидарността на Путин с Хитлер
Всъщност не, един сигнал от Путин все пак имаше! Това е именно призивът да се признае руският статут на окупираните украински земи – в противен случай Путин може да се „защити от Полша“, ако тази страна нападне Русия.
И ако вземем предвид, че в случая с Украйна Путин също постоянно говореше за някакво митично украинско нападение срещу Русия, аз не бих се отнесъл лекомислено към тези твърдения, че Русия уж няма да атакува Полша, а само ще отговори на агресия.
При това на фона на фактическата солидарност на руския президент с Адолф Хитлер в обяснението на причината, поради която започна Втората световна война и защо Германия беше принудена да „отговори“ на Полша. И в тази неочаквана солидарност се крие целият цинизъм на политическата роля на Путин, който успява едновременно да обвинява Украйна в нацизъм и да използва идеологическите практики на същия този нацизъм.
Противоречеше сам на себе си
Основният извод от това дълго и противоречиво интервю е много прост – Путин не е в състояние да промени собствения си дневен ред, дори когато това е в собствените му политически интереси.
Путин наистина имаше нужда – от наша гледна точка – да „помогне“ на привържениците на мирните преговори с него с реалистични, свежи идеи и желание за търсене на компромиси, но вместо това видяхме „класически“ руски президент с обичайните обвинения срещу Украйна и Запада, с готовност да продължи войната, с готовност да си противоречи, когато в продължение на два часа руският президент се съгласи с факта за съществуването на Украйна и украинците и в същото време убеден, че никога не е имало Украйна и никакви украинци и че това е „проект на австрийския генерален щаб“.
Защото интересът на Путин беше насочен не към изпращане на сигнали, а към самоизтъкване пред собствените си сънародници, към опит да демонстрира, че всъщност няма и не може да има никаква изолация на Путин и неговия режим, че дори и от Съединените щати идват „правилните“ журналисти, които могат да разпознаят Русия като център на съвременната цивилизация.
Ето защо, още преди разговорът с Путин да бъде огласен, руските пропагандисти гледаха на Карлсън като на истински герой на политическия живот и светската хроника. И това ми напомни за прекомерното внимание, на което дейците на западната култура и журналистика винаги са се радвали в Съветския съюз още от времето на Владимир Ленин. Известният британски писател Хърбърт Уелс, след срещата си с Ленин през 1920 г., написа книгата „Русия в мъгла“, в която предпазливото отношение към болшевишкия експеримент съжителства с очарованието от личността на „кремълския мечтател“.
Разбира се, Карлсън не е Уелс и Путин не е Ленин. Но впечатлението, че „машината на времето“ на Уелс е отвело участниците в това ново интервю с имперския мечтател в далечното минало, остава.
Източник: Виталий Потртников, специално за Крим Реалии
