В своето интервю за информационната агенция УНІАН, освободеният през юни 2025 г. от руски плен нацгвардеец Артем Матвеенко разказва за нечовешките условия, в които е бил държан три години, както и за това какво му е помогнало да оцелее и да не се пречупи.
Артем Матвеенко и неговите побратими са попаднали в плен още в първия ден на пълномащабното руско нахлуване, докато защитавали Чернобилската атомна електроцентрала.
След като станцията пада под руски контрол, украинските защитници остават без изход. През първите дни окупаторите ги принуждават да предадат постовете си и да дават информация за обстановката, като ги държат на територията на централата над месец.
На 1 април всички са изведени и отведени първо в Беларус, където прекарват няколко дни в нещо като обор, използван за „транзитен пункт“. След това ги прехвърлят в следствения арест в Брянска област, където условията са изключително тежки, а общуването между задържаните е забранено.
Там престояват до средата на май, а след това са транспортирани в строго-режимната изправителна колония №1 в Тулска област на Русия, където Матвеенко остава до освобождението си на 26 юни 2025 г.
Той разказва, че украинските пленници са държани в различни камери — понякога по двама, друг път по 16, дори и повече от 20 души заедно. Постоянно ги местят, без да ги оставят дълго на едно и също място. Изтезанията и насилието са били ежедневие — арестантите са били бити с ръце, крака, палки и шокови уреди, понякога без всякакъв повод.
Задължавали ги да стоят часове с наведена глава и ръце зад гърба. Извеждането на „разходка“ често е означавало нови побои, затова самата килия понякога изглеждала като единствено убежище от надзирателите.
Матвеенко уточнява, че през почти цялото време е бил с други украинци, като само веднъж попада в камера с колумбиец, който също е военен от украинската армия и е подлаган на същите мъчения и лишения. Храната е била оскъдна, пленниците са страдали от студ, глад и унижения.
На въпрос какво му е помогнало да издържи, Артем казва, че човек, който не е бил в плен, трудно може да разбере какво се случва там. Всеки има различен праг на издръжливост – и психически, и физически, и той е видял много съратници, които „се чупят“.
За себе си признава, че не знае защо е устоял, но целта му винаги е била да оцелее, да се върне у дома, да прегърне родителите и сестра си – и именно тази цел му е дала сили да издържи до края.
Източник: УНІАН
