“Не слушайте руската пропаганда за Азов, това са цивилизовани, прогресивни хора, с европейски светоглед”
Известният украински режисьор и актьор Олександр „Сей“ Лаптий днес е военнослужещ от бригада Азов. Лаптий изиграва ролята на Шрам от известната игра “Сталкер 2”. След началото на войната в Украйна воюва в Първи батальон, сега е в Azov One. Срещам го, когато правя един от първите си репортажи за Азов. Пред OFFNews днес Сей разказва за ежедневието на боец, но и с охота говори за своята страст – театралното изкуство.
– Сей, разкажете накратко за детството си.
– Роден съм в град Чернигив (Черногов), Северна Украйна, в обикновено семейство. Там съм ходил в детска градина, в училище, в университет. Роден съм по времето на Съветския съюз, имам с какво да сравнявам. Детството ми беше като на всички през 80-те години. Нищо ярко, нищо отличаващо се, но все пак беше прекрасно. Първото ми образование бе на учител по физическо възпитание и спорт. По това време, през 91-ва година, Украйна избра независимостта си. Това напълно преобърна разбиранията ми за държавност, за украинската идентичност.
– Какъв мечтаехте да станете в детството си?
– Като дете мечтаех да стана военен (Смее се). Работата е там, че и Съветският съюз се разпадна, и аз имах проблеми със здравето. Никога не съм мечтал да се занимавам с творчество. През целия си живот се занимавах със спорт.
– Как се свързахте с театъра, с актьорското майсторство, с режисурата?
– В университета видях обява, че търсят хора за самодейната театрална студия. Стана ми любопитно. Момчетата винаги са дефицит там. Отидох. Много активно започнах да се занимавам с театър. Дори когато се играех самодейно с театър, не планувах да се занимавам професионално. После така се стекоха обстоятелствата. Понякога казвам, че театърът сам те избира, не ти избираш театъра.
– Представяли ли сте си в студентските години и по-късно, че може да се наложи да воювате и то толкова дълго?
– Не, абсолютно не. Изобщо не съм мислил за такава перспектива. Да си представиш, че това ще се случи с нас, и то с държава, която се е позиционирала като съсед, като „братски народ“, че това ще се случи непосредствено – перспектива нямаше не само в кошмарите ми, тя даже не се е раждала в главата ми. Имало е идеи за Турция, че тя някак ще претендира за Крим, или за акваторията на Черно море, такива варианти са се разглеждали. Но това, че така престъпно, подло Руската федерация, просто прегазвайки всички морални и човешки ценности, противопоставяйки се на своите собствени тези, че сме „братски народи“ и съседи, ще започне такава кръвожадна война през 21-ви век, в представите ми беше напълно невъзможно.
– Какво е Вашето отношение към Майдана? Как хората в родния Ви град се отнасят към събитията от 14-та година?
– Отношението ми към Майдана е абсолютно позитивно. След 91-ва година имаше Революция на гранити, Оранжева революция. Майданът беше такава точка на формирането на националната идея, държавност и самоидентификация на украинците, която се базира непосредствено върху свободата и върху това, че властта принадлежи на народа. И народът излезе и каза „Ние не приемаме този курс, който е поела властта“. Това беше много позитивно. От Черниговския майдан много хора отидоха в Киев. Но и в Чернигов имаше събития. Аз лично възприемах това като действия на народ, който има право на съществуване. Още повече, когато започнаха силови акции от страна на полицаите, от страна на властта и когато започнаха първите жертви… От една страна, това беше болно време, но с това дойде и разбирането, че свободата се плаща понякога кръвта и живота на народа на Украйна.
– Как за Вас започна войната през 14-та година?
– Живеейки в град Чернигов, разбираш, че един от най-преките пътища до Киев е или през Черниговска област, или през Чернобилската зона. Те така и нападнаха през 22-ра година. През 14-та година цялата ситуация беше такава. Първо Крим, после събитията в Източна Украйна… Ние разбирахме, че Чернигов е гранична област и че е много вероятно противникът да нападне и през северната граница. Започнаха да се формират доброволчески подразделения. Имаше такъв батальон „Север“, аз се запознах с командира, с момчетата и се присъединих към тях. И от 14-та година ние заедно с граничарите ходихме на бойни дежурства, на мониторинг и охрана на части от границата. Следяхме за нормалното преминаване на границата, още повече, че вече започнаха много бежанци от Източна Украйна да идват на територията на Черниговска област. Те също трябваше да се наблюдават, да не пренесат сепаратистки виждания. Още повече, че и у нас ситуацията не беше проста в този план, Русия работеше над усложняването ѝ непосредствено в Черниговска област.
– Как взехте решение да се присъедините към Азов?
– Когато се случи нахлуването 22-ра година, аз лично не очаквах, че ще бъде толкова мащабно и че ще бъде в почти всички направления, че ще бъдат впрегнати всички средства и сили на Руската федерация, започвайки с авиацията, и завършвайки с корабната артилерия, ракети, с всички видове оръжие. Чернигов попадна в обкръжение, и от този опит ти разбираш, че ако не се спре врагът, то принципно във всеки украински град може да се повтори това, което се случи в Мариупол, в Изюм, в Ирпин, в Буча. Трябваше нещо да се прави, да се заеме някаква позиция. Седях в интернет, а тогава Азов беше започнал набирателна кампания. Не тази първа вълна, когато събираха момчета за деблокада на Мариупол, тогава Чернигов беше блокиран, почти нямаше връзка и аз не знаех за тази история.
Седях в Инстаграм и видях, че Азов прави рекрутинг. Споделих публикацията и си мислех „Олександре, споделяш, за да отиде някой, а ти ще стоиш на дивана и само ще препубликуваш?“ Тогава избрах най-близкия рекрутингов център, отидох там. Когато узнаха моята възраст и моето образование, казаха, че такива хора не са им необходими. 49 години, човек с творческа професия… Аз им казах да оставим анкетата и документите за всеки случай, ако има възможност, искам да се присъединя именно към Азов.
– Какво бихте казали на хората в България, които вярват на руската пропаганда относно Азов?
– Руската пропаганда влага в своите ресурси много пари. Пропагандата се основава на лъжливи тези и наративи. Тя има нужда да създаде образ на врага, използвайки етикети като национализъм, фашизъм, нацизъм. Това и правят. И го правят много добре и ефективно. Но това е пропаганда и не отговаря на действителността.
Ако гражданите на България имаха възможност лично да общуват непосредствено с Азовци, те щяха да разберат, че това са хора с висше образование, които знаят няколко езика, които са много отговорни бащи и съпрузи, които се грижат за своите роднини, за своите побратими. Имат представа какво е държавност, свобода и независимост. И прилагат максимално усилия, за да защитят своите идейни принципи. А пропагандата нарича това нацизъм, фашизъм и т.н.
Азов е едно от най-известните подразделения в Европа и света, така се е случило, още повече след събитията в Мариупол. Но пропагандата относно Азов се прилага по руските канали още от 14-та година. Реалността е съвсем различна от пропагандата. Между другото, когато Чернигов беше в обкръжение, моите над 20-приятели зад граница започнаха да питат как сме и т.н. Един човек от Италия ми написа, че мислят за Украйна и ми зададе такъв въпрос: „Тебе лично не те ли плаши Азов?“. Навярно е чел или слушал руска пропаганда. Казах му да изключи телевизора. Казах му, че аз сега щях да бъда много щастлив, ако под терасата ми беше поне един взвод Азовци. Защото те са ефективни бойци, които дават всичко от себе си, за да защитят непосредствено мирните жители на Украйна.
Аз просто блокирах този човек. И се чудих как въобще това е възможно. Как мене може да ме заплашва украинско подразделение, което е държавна структура, част от Националната гвардия, в което има статут, който е подкрепен от закона на Украйна. Азов не е неформално въоръжено формирование, той е официална структура, която има статус, разписан в Закона за Въоръжените сили на Украйна, Конституцията на Украйна. За съжаление, за това трябва да се говори постоянно. И това беше много чудно за мене. Това беше луд въпрос, не ме ли застрашава Азов. Застрашава ме Русия, военните на Русия. След такива въпроси започваш да се чудиш доколко руската пропаганда е ефективна и парализира критичното мислене у хората, особено в Европа, за съжаление.
– Какво е Вашето отношение към украинците, които забравят за войната?
– Труден въпрос. Бих казал, че нямам никакво отношение към тези хора. Изобщо. Ще дойде време, когато ще се срещнат с войната. Ние ще победим, 100 процента, но това не означава, че войната ще свърши. Войната ще присъства в нас, тя вече е в нас, вече ни е променила. И хората, които искат да забравят, да се върнат пред 24 февруари 2022 – това е невъзможно. Войната е променила всички нас. И това трябва да се осъзнае. Колкото по-рано се осъзнае, толкова по-добре за хората, които искат да забравят и от своя опит, от своя живот да изключат войната. Войната е факт, обективен факт, който присъства. Как може да кажеш, че слънцето на изгрява от изток? Можеш да си затваряш очите, но то все пак ще изгрява от там. Така и войната, за съжаление съществува. И с нея трябва някак да се съжителства, трябва всеки да формира своя собствена позиция.
– Какво бихте казали на европейците, които все повече не обръщат внимание на новините за Украйна?
– Мисля, че не всички европейци знаят, че Украйна е независима държава. И че е част от европейската цивилизация и свят. Ако европейците мислят, че има такова европейско общество, Европа не като територия, а именно като общество с ценности, които се изповядват от мнозинството, които са избирани в течение на много столетия, те трябва да разберат, че именно тези ценности застрашава Русия. И първата държава, която е започнала да защитава европейските ценности, е Украйна. И да не се обръща внимание на този факт, ми изглежда инфантилно. Защото когато врагът иска да унищожи цивилизования свят, да не обръщаш внимание на това е много голяма грешка.
– Какво мислите относно мобилизацията?
– В Конституцията на Украйна, както във всички други държави, има такъв член, в който пише, че гражданинът на страната, в случая Украйна, е задължен да защитава нейната независимост и териториална цялост. Това е задължение на гражданина. Ако ти не изпълняваш своите задължения, значи си безотговорен гражданин. Аз не разбирам какво се случи, че въпросът с мобилизацията така се обърна. Ние помним 22-ра година, когато пред военкоматите стояха опашки, когато не стигаше оръжие за доброволците.
И какво стана за тези две години? Случи се руската пропаганда. Беше набито в съзнанието на хората, че ние живеем в демократична държава, и всички започнаха да си казват: „Аз имам право да избирам да воювам или да не воювам, да защитавам или да не защитавам.“ Не, слънчице, приятелю, ти живееш в демократична държава, в която има Конституция. „Аз не съм длъжен на държавата“. Но, приятелю, ти живееш в тази държава 20 години, и тя навярно нещо ти е дала. Ние често крещим за права, но забравяме за задълженията си. А това са двете страни на един и същи медал. И е дошло това време, когато трябва да се изпълняват задълженията непосредствено по защита.
Затова мобилизацията е напълно нормална, доколкото може да бъде нормална такава ситуация. Тя е законно действие, което е разписано в нашата Конституция. Може да не е много ефективна, но държавата прави всичко, за да промени формата и подходът. Мобилизация трябва да има. И още повече мобилизацията не се отнася само до човешкия ресурс. Отнася се и до икономическия, материално-техничния ресурс. Войната струва много скъпо, особено що се отнася до живота и здравето на хората.
– Защо се обществото е разделено по много въпроси. Какво стана с обединението след началото на пълномащабната война?
– Мисля, че това е част от манталитета на украинския народ. Когато ножът опре до кокала, ние се обединяваме. Когато малко се отдалечи, на малко километри от собствения ни дом, забравяме за опасността. Това също е инфантилизъм. Забравяме за опасността, нас всичко ни устройва: „Войната е там някъде далеко, защо аз трябва да ходя да воювам на изтока или на юга на Украйна, при мене всичко е добре.“ И хората се успокояват.
Аз разбирам, че да живееш постоянно в тези екстремални ситуации е трудно, но хората трябва да разберат, че ако сега не спрем руснаците, то можем да изгубим държавата. Мисля, че много хора, които лично не са преживяли окупация или активни бойни действия, не осъзнават ужасите, които се случват. Не разбират, че ако не служат в украинската армия, ще служат в руската армия. И няма да ги питат демократична ли е страната и каква е Конституцията… Под дулото на автомата ще ги заведат до военкомата, ще им дадат каквото дадат и ще ги поставят в първите редове. Това се случва сега в окупираните територии. Териториите под окупация на Донецка и Луганска области са без мъжко население. Всички са мобилизирани, и почти всички са загинали.
Хората не разбират, че ако сега не спрем врага… Човекът винаги търси оправдания. Да, войната е страшно нещо, няма романтика, както казват „няма нищо хубаво“, кръв, крясъци, насилие, смърт… Но, това трябва да се спре. И хората, за съжаление, защо ли не го разбират. Но и тук ще кажа, че руската пропаганда работи и сред украинското общество. Тя дава всички наративи, защо хората да не отидат да защитават държавата си. Дава камара оправдания за пасивните позиции относно войната. Има такъв наратив, че у нас не е обявена война, а военно положение. Но да не би ти да си юрист по образование и да можеш да разбереш разликата между военно положение и обявяване на война и всички нюанси?
Просто хората търсят оправдания на своята пасивна позиция. „Ние живеем в демократична държава“. Да, но трябва да се разбере, че ние защитаваме тези демократични ценности, хората воюват за тях. Ако не бяха Въоръжените сили на Украйна, Силите на отбраната, бригада „Азов“, 3-та щурмова бригада, които защитават демократичните ценности, то навярно никой нямаше да ги пита ще отидат ли или не. Искаш ли да отидеш в такова подразделение? Искаш ли да избереш такава специалност? Щяха да ги хванат за кожата, да ги сложат в щурмово подразделение на Руската федерация, и навярно при щурм щяха да загинат. Без обезпечение, с лошата съветска техника, без медицинска помощ.
– Какво мислите относно езиковия въпрос?
– Този въпрос също много силно се използва от руската пропаганда, за да раздели нацията, украинския народ. Въпросът започна да се повдига от 2000-та година. Всеки въпрос, който разделя народа, те (руснаците) използват много умело. Аз абсолютно спокойно се отнасям към тази тема. Нямам никакво раздразнение към хората, които разговарят на руски, но на дело защитават Украйна. Аз лично мисля, че тезата, че ако ние всички сме разговаряли на украински, то Русия нямаше да ни нападне, е инфантилна. На Русия ѝ е все едно на какъв език разговаряме. Нея я интересува територията, унищожаването на Украйна, интересуват я ресурсите, които се намират тук.
– Какво за Вас е победа?
– Има такава стандартна фраза „Достигането до границите от 91-ва година“. Но ние разбираме, че горещата фаза на войната едва ли ще завърши скоро. Достигането на границите от 91-ва е много трудно, особено с конвенционални методи, по военен път. Най-вероятно това ще се случи за доста дълго време, с политически действия, с икономически санкции, зависи и от ситуацията, която ще бъде в Русия. Конкретно за себе си мисля, че може и да не доживея тази победа. Защото ясно разбирам, че няма да е скоро. Дай, Боже, да доживеят нашите деца, те да върнат границите от 91-ва година. Но ние разбираме, че навярно Русия ще остане в такова състояние както и сега. И тя периодично ще пробва да действа много агресивно по отношение на Украйна. Това се е случвало през много столетия, през много векове.
Аз също съм бил много инфантилен, когато нашите украински националисти, патриоти, като се започне от 20-ти век, с казачеството, са казвали, че врагът е буквално до нас, че врагът са руснаците, а аз мислех: „Не, те са братски народ“. И ето какво се случва, за съжаление.
– Как си представяте денят, в който свършва войната?
– За мен този ден ще бъде тишина, когато се свърши, когато разберем, че вече край, стоп. Не знам ще наречем ли това победа или с някаква друга дума. Аз просто ще седна и ще плача. Защото много висока цена е платена за тази победа, много голям ресурс. Когато отидеш на гробището, където в това число лежат и твои приятели, ти не знаеш какво ще бъде нататък. Тогава ще бъде тишина, няма да бъде празник. Ще бъде осъзнаване на това, че победата е извоювана с много трагични жертви. Ние губим цвета на нацията. И какво ще бъде после… Вие казвате победа, а после ще бъдат следващи проблеми. Как да се възобнови генофондът, как да се възстановят специалистите, които сме загубили… И тази война, на мен ми изглежда…
– Какви, според Вас, ще бъдат най-големите проблеми пред държавата и обществото в поствоенния период?
– Осъзнаването на това, което сме загубили, на първо място в човешки ресурс, в специалисти, в перспективни млади хора, които са можели да се реализират в цивилния, в мирния живот. Камара хора с перспективни професии вече са загинали. Не знаем колко още ще загубим. Много хора заминаха зад границата, с тях какво ще бъде… Аз имам надежда, че ще се върнат много млади хора, които ще имат решения на тези въпроси. Аз вярвам в това, че тежките времена раждат силни хора, не само военни, но и политици, икономисти, преподаватели, чиновници. Млади хора, не тези хора, които виждат държавата като възможност за корупция, а такива, които виждат как да се излезе от тази трагична ситуация. Имам надежда на това, че загубите няма да бъдат толкова големи че да не можем да се възстановим.
– Какви са Вашите мечти за бъдещето, след края на войната?
– Нямам планове. Най-важното е войната да завърши с нашата победа, а после ще се появят планове. Аз прекрасно разбирам, че съм на почти 50 години, а сега държавата е на младите, на перспективните, на амбициозните хора. Ако бъде необходима моята помощ, ако има нужда от някакви мои професионални съвети, навици ще приложа максимално усилия за да помогна.
– Какви пиеси бихте искали да поставите в театъра?
– Разбира се, иска ми се да поставя Шекспир – “Крал Лир“ или „Макбет“. Може би ми се иска някак да преосмисля украинската класика, да я „съблека“ от постсъветските нотки, да ѝ дам повече съвременни форми, за да могат европейците по-лесно да разберат, че украинците са част от европейския цивилизован свят, а изкуството в това отношение е един от флагманите. С помощта на изкуството можем да кажем на европейците „Ние сме като вас, ние сме си отишли от античната цивилизация, ние проповядваме същите ценности, същата стилистика, същата естетика.“ Да, ние много дълго време сме били гнетени от Русия, още повече, че Съветският съюз е тоталитарна държава, която е формирала образа на украинците като не особено умни хора… Но украинската литература трябва да заеме своето място сред семейството на европейските писатели, на европейското изкуство. Да, на нас ни е трудно, още повече, че върви война, но аз мисля, че ние трябва да предизвикаме любопитството на европейците, в този контекст, че европейския свят е голям, а ние сме част от него и чрез изкуството.
– Има ли още нещо, което искате да кажете, а не съм попитала?
– Искам да благодаря на всички европейци, и на българския народ в това число, за подкрепата. А подкрепа имаме, възможно и не в такива размери. Искам да им кажа, че не може да се уморяват от въпросите за Украйна, за войната. Ние разбираме, ние сами сме уморени, хората, които живеят в Европейския съюз също са уморени. Но тиранът трябва да бъде спрян. Европейският свят е преживял няколко катастрофи, когато не навреме е спрял тираните. И Първата световна, и Втората световна… Ако навреме беше спрян тиранът, нямаше да има толкова жертви. И не слушайте руската пропаганда. Търсете различни източници на информация, съвременният свят дава такава възможност. Има много източници, където можете да си изясните какво е Азов, що за подразделение е, какви хора служат там, какви боеви задачи изпълняват. Ще разберете, че това са цивилизовани, прогресивни хора, с европейски светоглед. Те просто обичат своята държава, своята нация и влагат всичко, за да я защитят и да се преборят за своята независимост.
Източник: OFFNews
