Интервю на Наталия Корниенко с Максим Кривцов. Украинският поет загина на 7 януари 2024 г. на фронта в Купянск. На 33 години
Поетът Максим Кривцов отива на война като доброволец през 2014 г. По-късно работи в Центъра за рехабилитация и реадаптация на участниците в АТО и ООС и във Veteran Hub. След пълномащабното руско нахлуване в Украйна се връща на фронта и в продължение на 13 месеца не остава сам дори за един ден. Признава, че това много му липсва.
В рамките на специалния проект „Думи и куршуми“/Words and Bullets, който се осъществява от Читомо и Украинският ПЕН, поговорихме с Максим какво се е променило за девет години бойни действия, кое е най-трудно за един военен, каква младеж расте в Украйна и какво прави Бог по време на война.
През 2014 г. постъпихте като доброволец в ДУК ПС. Тогава осъзнавахте ли, че тази война ще продължи с години и че оня начален етап с времето ще прерасне в пълномащабни военни действия?
Тогава нищо не осъзнавах. Всичко наоколо беше ново за мене. Хората, миризмите, звуците. Руините, ранените, оръжието. Тази дъвка дълго я дъвках. Имах една ужасяваща мечта – често сънувах как ходя из Киев с автомат, чакам метрото на своята станция с оръжие на коленете. Аз бях от хората, които казваха, че войната трябва да се пренесе на улиците като пожар. За да разберат и нашите какво става. Сутринта на 24 февруари (2022 г., б.пр.) много съжалих за тези думи.
Имате едно стихотворение:
Веднъж
някъде през пролетта на 2014
заспах
няколко години не се събудих
сънищата ми бяха заснежени и студени
като дланта на загинал край Изюм
сигурно още не съм се събудил
отново съм заспал в този дълъг
като пораснал смок
сън
Какво се промени за тези девет години сън: в самите нас, в нашата държава, в армията, във вашето възприемане на войната?
За девет години земята девет пъти е обиколила Слънцето, девет пъти птиците са отлитали към безкрая и девет пъти са се връщали, девет пъти са опадали листата и девет пъти напролет са се появявали нови пъпки. Много неща се промениха за тези девет години.
Колкото до социалните процеси, след 2014 г. донякъде се задейства двигателят на влака „Украйна“. Започнаха да се появяват обсъждания за важността на езика, културата и т.н. В кината може да гледаш не само „Скалата“ с Джонсън, но и филми с украински актьори. Аз много се радвах на инициативи от типа на „Строим Украйна заедно“ и Украинската академия за лидерство. Около подобни неща се оформяха общности от хора, обединени от нещо светло, от нещо, за което са готови да носят отговорност.
Като наблюдавам как всичко, което по-рано бе потопено, сега изплува на повърхността, ми спира дъхът. Ивасюк, „Смеричка“, народни носии, забравени филми… същевременно ме е страх да не настъпи отново обратен процес, отстъпление, както беше след 90-те.
Споменахте младежта. Каква е тя? Какво е следващото поколение украинци и украинки?
Прекрасно, силно, открито, талантливо, вдъхновено. Естествено, ще възникват някакви вътрешни противоречия, диалози. Нещо ще се поправя, променя, определя. Но тези кръвни телца на страната ще се движат и всеки ден ще донасят кислород до трептящото ѝ сърце. Трябва само да победим.
Какво е за вас войната?
Мисля, че войната е мицеларна вода, която измива грима – от лицата, улиците, плановете, поведението. Тя е мотика, която теса пелина и същевременно оставя горчивия привкус на невъзвратимост. На война ставаш себе си, няма необходимост да играеш. Сега ти си всичко на всичко един човек измежду милиардите, които са били на тази земя. За всеки човек общото е само едно – той е дишал.
На война няма време за любов. Тя ляга до терикона, изчезва като старец в мъглата някъде в неокосеното тази година слънчогледово поле на сърцето.
Какво ви впечатлява най-много? Кое ви е най-трудно?
Войната е ужасно, абсурдно и съвсем нелогично нещо. Но тя е една от стихиите, които все се повтарят.
Впечатляващо е, когато седиш на място, от което не можеш да се подадеш, защото врагът е близо, а укреплението ти е много условно, и изведнъж твоят побратим ти казва: „Гледай, папуняк яде попово прасе“. Това са една птица и едно насекомо (смее се). Впечатлиха ме хората, които ни посрещнаха с аплодисменти в Балаклия. Това беше един от най-хубавите дни в живота ми.
Най-трудно ми е да заспивам. А също и да осъзнавам какви ужаси може да ни очакват…
По външност, маниер на разговор, по начин на мислене напомняте на философ или проповедник. Ипостасата на воина близка ли ви е?
Не знам какво ми е близко. Аз май изобщо нищо не знам. Но то няма нужда нищо да се знае. Тук просто трябва. Тук става дума да бъдеш или да не бъдеш, да съществуваш или не, да дишаш или да се задушаваш. Затова съм на война.
Какви черти на характера ви помагат в службата?
Може би спокойствието. Понякога чувството за отговорност, известен опит. Най-важното на война е разбирането защо си тук. Мисля, че често ми помага известна наивност – малко детска, неопределена. Пред лицето на нещо твърде опасно обикновено много се усмихвам и очаквам приключения. Сигурно така по-лесно се приема всичко.
Каква е историята на вашата позивна – Дали?
Много е просто. Питаха ме каква ми е позивната. Преди това не бях се замислял, не бях избрал нещо определено. Но по това време си пусках мустаци, за да ги засуквам като Салвадор Дали. Така позивната дойде от само себе си като отличник пред дъската (смее се).
Сега сте на 33. Много хора наричат това „Христова възраст“. Чувствате ли нещо особено в тази възраст?
Рядко мисля за възрастта си. Дори за датата, деня от седмицата, месеца. Тук всичко става по различен начин. Тук няма възраст, няма време. Важното е какво ще стане накрая.
Вие сте вярващ човек. Какво ви дава вярата в днешно време?
Аз не разбирам Бог. Изобщо не го разбирам. Не знам защо ме пази и за какво.
Понякога в нашето подразделение спорим за религията. Тогава се опитвам да се застъпя за този, който досега кой знае защо се застъпва за мен. Нося на шията си кръстче, изплетено от червено-черно парашутно въже.
Молите ли се? Как звучи вашата молитва?
По различни начини. Може да са класически молитви. Може да е нещо мое. Може да моля, може да отричам. Може да е различно.
В едно интервю казахте, че по време на война Бог „зарежда картечницата“. На кои още места и при какви действия можеш да го видиш там?
Най-често можеш да го срещнеш насред тишината. Бог е водата, която вземаш със себе си при задача и която никога не достига. Веднъж бяхме готови да пием направо от локвите. Бог е протеиновото блокче, което дъвчеш, докато чакаш в окопа да свърши обстрелът. Бог са сухите черни слънчогледи, зад които почти не се виждаш. Но най-много Бог е в това да се завръщаш.
Разкажете за тези имена, моля.
Представям си, че Войната като създание би могла да е приказен персонаж. И например Героят трябва да отгатне истинското ѝ име. За да може да се движи напред и да изпълнява някаква мисия, например да донесе всичкото злато на света за Царкинята. Но целият живот на Героя не би стигнал, за да изброи всичките ѝ имена.
Във всеки град и село до паметника на загиналите във Втората световна война изникват нови паметници. Те са много и често пъти са по-големи от предишните.
Кои са вашите побратими?
Най-добрите хора на света. Понякога ги снимам, понякога пиша за тях.
С Кузнец се запознах през 2014-а по време на подготовката. Когато всички се стълпяваха около шкафовете, за да похапнат консервирано месо или да пийнат чай с нещо сладко, той си обличаше бронежилетката и клякаше. Той е силен, разумен и спокоен. Дразнеше се само когато ставаше дума за врага или за наши вътрешни неща, когато ни пречеха да работим.
Той вярваше в Бог и Бог вярваше в него. Откри ми чуден храм в Днипропетровска област – със сини пауни, езеро, зефир за причастие, червено-черно знаме на входа на територията. През есента на 2015 г. напуснах базата на ДУК.
Срещнахме се отново с Кузнец в зоната на Запорожкото направление този април. Той е десантчик, който успешно коригираше артилерията и беше чудесен оператор на „Лелека“[6].
Понеже Кузнец вярваше в Бог, Бог вярваше в него, аз вярвам и знам, че той се усмихва някъде до апостол Петър и сега гледа към Земята през птиците и казва кого и къде да защитим.
Какво ще израсне в „полето на паметта, засято с царевицата на тъгата“?
Пуканки (смее се). Понякога напиша нещо, а после сам не мога да се ориентирам за какво става дума.
От царевицата на тъгата ще израсне царевица на тъгата. А после идва най-трудното – да я ожънете, да смелите брашно и да опечете хляб.
Разкажете за света, който ви обкръжава сега. Какво има в него?
Наскоро се оплаквах, че за 13 месеца не е имало нито един ден, който да прекарам насаме. Това много липсва на война.
Нашият командир си има куче – Джанго. Той го взе още миналия май. Тогава кучето беше на около два месеца, кутренце. И това куче премина с нас всички ротации, всички градове. Когато беше още малко, го вземахме на ръце и го внасяхме в землянката по време на обстрелите. Момчетата дори се обзаложиха на пари дали ще доживее до септември. Пътува с нас и досега. Само преди няколко дена измъкна от кофата някакъв боклук и го разхвърли из къщата (смее се).
За тези 13 месеца често се местехме. Винаги е интересно да изучаваш новите къщи, в които живееш известно време: какви са книгите, снимките. Най-весело се живее в жилищата на колаборационистите. Например една колаборационистка бе запълнила всичките си рафтове със сапуни, шампоани и клечки за уши от хотели. При положение че имаше доста добър агробизнес. Интересно е да се наблюдава това. Друга пък бе взела най-вероятно всичко важно, но беше забравила в мазето лаптопа си, в който имаше много полезна информация. Била е служителка в руската паспортна служба. Изядох всичките бонбони „Червен мак“, които намерих в хладилника (смее се).
Впрочем в текстовете ви има много храна. Какво е тя за вас?
По дяволите, забравете за бонбоните (смее се). Аз пък не бях се замислял, че в стиховете ми има много храна. Може би, защото е разбираема – има мирис, форма. Не знам… Храната е свързана с нещо хубаво. С детството. И с Бог.
Вашата поезия е деликатна, проникновена, понякога дотолкова крехка, че сякаш от едно невнимателно движение ще се счупи на парчета като стъкло от ударна вълна. Какво е за вас писането на такава поезия – ходене по острие, мъка, наслада, катарзис?
Наистина се кефя, когато измислям кратки истории за хора. Особено ако успеят да преминат през всичко това. Странно, но изглежда, че днес максимумът, най-важното постижение е да оцелееш.
На война всеки човек си има своя история. Тя е уникална, особена. Със свои звуци, гласове, мечти. Един цял живот строи къща, друг е станал началник смяна в птицеферма, трети е обожавал да чете дебели книги, четвърти пък е събирал паднали листа или кестени. Човекът е история.
Вашата стихосбирка, която ще излезе скоро, се нарича „Стихове от бойницата“. Бойницата е тесен отвор за стрелба в отбранителна стена или вдлъбнатина в окопа. Ако не беше войната, щяхте ли да пишете? За какво щяха да са стиховете?
Аз пишех и преди войната. Това бяха странни, прости стихове. Чак сега започвам да разбирам какво ми харесва, какво искам да има в стиховете ми – цветове, миризми, емоции, неща, които се забравят и се разпознават.
Четете ли текстове на свои колеги? Кой от авторите на съвременна украинска военна литература най-много ви допада?
Харесвам стиховете на Валерий Пузик, Ярина Чорногуз, Олена Герасимюк. От прозата – „Точка на незавръщането“ на Дмитро Вербич.
Кой от световните творци според вас най-добре е разказал за войната?
Мунк и картината му „Вик“. Обожавам „Апокалипсис сега“ и „Шофьор на такси“. Когато се прибирам за два-три дена в отпуск, се чувствам като героя на Робърт де Ниро. Уж съм сред хората, но толкова далече от всичко. Като наблюдател. Работа „наблюдател на света“.
Започнах да чета „За кого бие камбаната“ в началото на април 2022-ра. Там главният герой трябва да взриви един мост, април е. И на мене това много ми пасваше. Особено това, че на война човек за два дена може да изживее цял един живот. „Кланица пет“ е прекрасна. Дори си татуирах на предмишницата два израза от тая книга. Впрочем за войната също много е писано в псалмите. По-точно за отделни битки.
Вече цял месец слушам „Обесник“ на група „Харцизи“. Също така бих искал да имам силата да приема смъртта с усмивка, просто като край на историята.
В текстовете ви често се срещат религиозни образи и сюжети. Смятате ли, че религията е неотделима част от обществото?
Мисля, че всички ние сме просто страхливци. Страхуваме се от себе си, страхуваме се от самотата. Затова винаги ще има някой, към когото можеш да се обърнеш и който ще те приеме по всяко време.
Тоест религията е за страха? И за какво още?
За самотата. За тишината. За природата. За принадлежността. За диалога. За търсенето – постоянен вътрешен Google. За гласа. За дъжда. За прясно изпечени кифли с мак. За детството и криенето на тавана. За разни неща.
Какво ще остане на Земята, ако хората изчезнат от нея?
Спокойствие.
19.04.2023 г.
* * *
В иглата на войната
се вдява конец от сивото
като крем-супа от печурки
небе
ухото на есента
слуша гласа на снарядите
убедителен
като думите на свещеник на причастие.
Аз вървя край черното море от слънчогледи
спокойни
като паметници
засилвам се и скачам в него
като от кей
ю-ху!
носи ме, черно море от слънчогледи.
Както Аря Старк
изброяваше имената на тези
на които трябва да отмъсти
тъмнината поглъща стаята
като диазепам
и аз изброявам:
Роман „Роки“
имаше рижа
като рижите котки
коса
къса като ясни изказвания
прическа
усмихваше се по-често
отколкото говореше
загина край Мошчун
в началото на март.
сам…
Льоха „Черницата“
спомням си
колко дълго избираше ракурс
когато снимаше букетче метличина
на фона на Днистровския каньон
на война старателно снимаше
и старателно се сражаваше
през март 2022
го изгориха жив
край Киев.
Коля „Кора“
картечар
един път
отиде в приют за животни
и взе едно старо бяло куче
което обичаше да спи под леглото
и да лае по мухите
Коля загина край Бахмут
заедно с „Руди“.
Трима…
Четирима…
И така до трийсет
или до безкрайност
но тук и един е безкрайност
мога дълго да изброявам
полето на паметта
е засято
с царевицата на тъгата.
Будилникът на войната
събуди живите и мъртвите
животни и насекоми
птици и улици
застудява
кой ще сподели одеялото си
ще ме пусне в спалния си чувал?
Когато ме питат
какво е войната
без да мисля ще отговоря:
имена.
Черно море от слънчогледи
приеми ме
изморих се да чакам.
Един…
Двама…
Трима…
Четирима…
… Трийсет.
………..
* * *
От улиците изтича есен като кръв
опивам се от тръпчивия мирис
на опадали мокри листа
на кестени и пръст.
Аз трябва да ида на дежурство
той трябва да иде на дежурство
тя трябва да иде на дежурство
и дори ти.
По улицата ходят хора
стрелят, прочистват града
като стари обувки
след разходка из есенни планини
към тях се присъединяват други
и пеят
оръжието ми е Рама
бронежилетката ми е Кришна
е-е-ей
Аз трябва да ида на дежурство
войната
е неизлечима болест
прегърни
ме.
* * *
Който не е умрял днес
ще се роди утре сутринта.
Бели платна чернеят
ти вървиш тук има тела и тела.
Черна пролет
черната ѝ коса е от въглища
черни са дъждовете
черни са ръцете ѝ.
Градът крещи
миналото го разрушава
градът лежи
през града ходи Господ.
Падат метеоритите на бетонния град.
Тук Марко е на пост
тук Мария дежури
тук Петър
взривява понтонни мостове.
Херувими
байрактари
ангели
пепел и слънце.
Сянка ще падне
като зряла ябълка през август
вдигни я.
Ходи из града
нажежената сянка
на децата, които можеше да се родят.
Ходи дума
врагът вижда
как тя избухва
тръгва в настъпление.
Тук Матей
зарежда оръдие
и пророците казват: стреляй.
Който настъпи дума,
от дума ще умре.
Горчивината в очите
не може да се изчисти като петно.
Тук из пустините на градовете
вие вятър
и пълзи змията на непокорството
покрай кервана
стоманени камили.
През дупките в танковете
пълзят скорпиони.
Тайната на метала
преминава между дежурствата
като чашата на причастието
или семеен пръстен
или къща в наследство.
Днес да се живее е разкош
да се диша – още повече
разплати се със своите.
вятър вие
и Господ вие
защото са разрушили фермата
в която е трябвало да се роди.
И плаче Младенец
на постовете и в окопите
и барут, и бронежилетка, и сапьорска лопата
носят тримата влъхви.
Март догаря
март догаря
така че вземи и припали цигарата на април.
Тук по улиците
черни и тихи
само някой на някого прошепва в ухото:
война.
Източник: Kultura.bg
