ИДХУ – Измаилски държавен хуманитарен университет
Започна учебната година, студентите напълниха университетите, обаче не в Украйна. Някои учебни заведения на окупираните територии куцо работят онлайн, след като си преместиха административния център на контролираната от Украйна територия, други прекъснаха своето съществуване. В Сумска област, на граничните с русия територии, например, от 22 година, дори още от 20-та (от ковида) не излизат от онлайна, тъй като постоянни обстрели не позволяват на учителите да поемат рисковете. Тази учебна година започна с тотални обстрели на тази област и принудителни евакуации, тъй че онлайн обучението продължи със разпръснати по цял свят ученици.
Някои харкивски университети направиха релокация в Хмелницки и други по-западни области.
А тези граничните с Европа университети въпреки това че са далеч от фронта страдат от липса на студенти по друга причина — абитуриентите кандидатстват в Европа. Особено що се касае националните малцинства. Украинците с унгарски происход от закарпатска област се учат в Унгария.
От Лвивска област — мнозина млади украинци си строят бъдещето в Полша или Словакия.
Нашите хора в Бесарабия, етническите молдовци, предимно са в Румъния, българите — в България.
Защо украинските българи избират България? Също както и другите етнически групи — защото отсътства езиковата бариера.
След 90-та година, откакто стана възможно бесарабските и таврийските българи да учат в България и получават висшо образование наред с всички българи, мнозина се възползваха от тази възможност и останаха да градят живота си в Прародината. Между другото, много успешно. Нито една от най-първите лястовици лично аз не познавам да са някъде в сенките. И все пак, до 2022 година това бяха броени десетки. Има хора които продължиха в Англия и Европа, а има и такива които се върнаха в село назад, в Украйна и си построиха живота в родината си, станаха връзката между България и Украйна.
Сега, след инвазията, студентите в България от украински българи са стотици, а общо взето за три години вече са хиляди.
В село Криничне (Чушмелий), както и в другите български села в Южна Украйна до преди войната имаше по един-двама ученици на годината, които избираха България за кандидатстване. И често те сетне се връщаха назад в Украйна. След инвазията един-двама остават в Украйна, останалите отиват в България. Включително и момичетата. Въпреки това че те не подпадат под закона за мобилизацията, те избират по-спокоен и по-сигурен процес на образование, и същевременно да бъдат с приятелите си от село заедно.
Попитах едно семейство от моето село Чушмелий за мотивацията им да избират България тази година, те отговориха така:
“Първо дъщеря ми много искаше да следва медицина в Киив. Но ние все се надявахме войната да свърши до тази есен. Като разбрахме че няма да стане, веднага подготвихме документите за България. В украинската столица страшно да я пускаме сама. Със сирените бомбардировките и изключванията на ток то учение ли?
Благодарение на тази българска програма за бесарабските българи тя кандидатства безплатно, а това за нас е също решаващ фактор сега, тъй като с работата става все по-лошо, а имаме и още една по-малка дъщеричка. Някак трябва оцеляваме.
И най-главното това ще е европейско образование, дава повече възможности за бъдещето.
Аз малко се притеснявах за езика. Нашия е диалектен и се страхувах дали тя ще се разбира, и дали нея ще разберат. Обаче вече ходи на лекции и е много доволна, казва че всичко ѝ харесва и всичко хваща”, – казва Марина Янева (40 години), украинска българка от Чушмелий.
Тетяна Янева, дъщеричката ѝ на 17 години отговори така: „Аз искам да съм медик и да имам нормално образование. Медиците не става да учат онлайн. И всички мои приятели от село са в България. Аз съм вече студентка на Пловдивския медицинския университет, и на по-големите курсове имам приятели и даже роднини от село. Цяла банда сме чушмелийци в Пловдив. Все пак не съм сама.”
В Болградската гимназия “Георги Сава Стойков Раковски”, която ние наричаме българска гимназия ситуацията е същата.
Пред гимназията с гостите българи и директорката по време на кинофестивала ОКО в Болград
Говорих по въпроса с Наталия Кара, учителка по български език в гимназията.
“В зависимост от това каква е обстановката в страната, зависи и процентът на децата, които се възползват от правото да карат висшо образование във България”, – казва Наталия, която знае всички свои деца поименно без да води специална статистика.
“Ако е тихо и спокойно, повечето деца предпочитат да кандидатстват в Украйна.
В 2022 година над 80 процента са тези които кандидатстваха и бяха приети в България. Имаше години до преди, в които бяха 20, най-много 30 процента само.
България от това всичко само спечели.
Аз имам наблюдения от много години, 30 години работя тук, в кандидат- студентската кампания, и аз я виждам (статистиката). Поддържам връзка с нашите деца, които са били студенти, които са завършили бакалаврат и магистратура, които работят и са се реализирали в някаква професия. Те са специалисти от висша класа. От всяко правило има изключение, но като цяло е така. Защото възпитанието не може да и загубиш. И даже ме питаха в България за нашите деца: “Как лепите от тях такива хора?” Отговарям: “Ама те така са живеели цял живот, те нямат друг вариант.” Едната причина е култа към ученето. Другата е семейството, ценностите и адекватността на обществото, в което те растат.
Работодателите в България също ми казват: “Като кажем на вашите деца ето в сряда примерно да дойдат в 7, те в 7 без петнайсет са вече на място. Нашите пък ще дойдат във 8 и половина и ще питат, “много ли закъсняхме?”
И третата — труда, това е в кръвта ни. Може и грешно от някоя гледна точка, обаче учиха ни така: “Ще работиш — ще постигнеш.””
Наталия за всеки свой ученик говори с топлота и нежност, сякаш за свое дете.
По принцип за учителите тук всички деца са свои, и за всички се грижат както за своите, съответно се вълнуват, как ще им се сложи съдбата след училището. С каквото могат помагат и с техните успехи се гордеят. Няма по-голяма награда за един учител неговия ученик да надмине учителя си. Затова учителите ги следят в социалните мрежи, разпитват майките им, като ги посрещнат. А децата (като едно такова дете със сигурност мога да кажа това) цял живот се огледват на учителите си и се стремят да оправдаят техните очаквания. Ако те толкова вярват в децата си, как децата да грешат?
“Предпочетения им са медицина, психология, софтуерно инженерство и айти специалисти. Учат в София, Пловдив, Варна, основно”, допълва Наталия.
Говоря винаги с младежа и за мечтите им, как планират своят живот след университета. Повечето искат да се върнат в Украйна и много тъжат. Нашите деца са много привързани към дома си, родителите, и Бесарабия. Не знам нито един младеж, който да каже че не обича Украйна и селото си, и че не тъжи. Но от опит ние, по-възрастните, знаем, че студентите обикновено си строят живота там, където учат. Да не казвам че някои професии, мнозинството, ще ги задължат това да направят, тъй като са изключително български и са годни само за работа в България.
И така, нашите деца поради войната стават бъдещето на България, на света, но не на Украйна. Изглежда, че войната отдалечава от тях и всички нас нормалното бъдеще в Украйна. Всеки ден е на сметката за все повече семейства да не се върнат.
Напълно ли са загубени тези деца за Украйна ще покаже времето и зависи от това как дълго ще трае войната.
Статията е написана специално за Бесарабски фронт, в рамките на програмата за борба с дезинформацията, с подкрепата на Министерството на външните работи на РБ, представлявано от Посолството на Република България в Киев
