© Виталий Портников
Онзи ден бях поканен да участвам в дискусия в Киев в рамките на проект, посветен на бъдещето на Одеса. Дискусия като дискусия, сега има много такива на много платформи. Слушах участниците да говорят за това как се прави бизнес в град под бомби, как да се промени „митът за Одеса“, тоест възприемането на южния град от неговите жители и гости, но не видях в това дори намек за бъдещето.
В крайна сметка бъдещето на Одеса, както на всеки друг украински град, зависи не в създаването на митове, а от резултатите от войната. Ако Украйна отвърне на удара и стане европейска държава, Одеса ще се превърне в едно от най-важните пристанища на континента. Ако пътят ни към Европа се окаже по-дълъг, то развитието на града няма да е толкова интензивно. Ако Украйна загуби способността си да контролира морето, Одеса просто ще се превърне в задънена улица на картата на страната, защото не е ясно как ще се развива пристанището без море… Но дори и с морето: много ще зависи от нивото на следвоенни гаранции за сигурност. Защото ако това ниво не е адекватно, самата Одеса – както вече се е случвало много пъти в нейната история – може да се превърне в форпост на реакционни сили, които ще настояват за “грузинския модел” на функциониране на пристанището и страната. И всички тези варианти трябва да се обмислят днес – завърших аз и припомних на участниците за съдбата на Триест, някога най-важното пристанище на Австро-Унгария, а сега просто красив италиански град, който живее в миналото си. Одеса трябва да избегне подобна съдба…
И тогава една възрастна професорка от Одеса прекъсна с раздразнение този „набор от баналности“, както тя определи разсъжденията ми. „Благодаря за напомнянето, че сме във война. Сякаш не знаем това!”
Честно казано, не предвидих тази подигравателна забележка. Но тя показа как поне част от украинското общество се опитва – и това не е първият път в нашата история – да се отърве от реалността и да я замени с опит за връщане към комфортните предвоенни дискусии, които сега се обявяват като разговори за бъдещето. Войната в тези разговори е наистина досадна баналност, която по-добре да не забелязвате, защото иначе мощно и жестоко зачерква илюзорния свят, в който живеете. Когато разговаряхме на една от столичните платформи, в Одеса се чуха експлозии – но каква е реалността на баналните експлозии в сравнение с красотата и популярността на митологичното пространство, в което се намираш!
Желанието миналото да се представи като бъдеще се превърна в присъда за много народи, които не искаха да се съобразяват със съвремеността. В крайна сметка бъдещето тъкмо с това се различава от миналото, че си представяш много възможности и се опитваш да се подготвиш за всяка една. Че мислиш не в категории желания, а в категории възможности. Че не имитираш, а живееш живот, дори и живот във война. Ако честно си кажем, че нашето общо бъдеще зависи от резултатите от войната и че тези резултати могат да се различават от нашите очаквания и мечти, ще видим колко много пътища за запазване на Украйна се отварят при всеки сценарий на развитие на събитията. И тогава нашето общество ще се отърве от известната си амбивалентност и инфантилност, когато едновременно искаме преговори и не искаме никакви отстъпки от врага, искаме да прекратим войната на източната граница и съчувстваме на тези, които се втурват към западната граница. Тогава ще разберем, че Украйна като държава може да функционира известно време и без най-важните си градове, но тези градове без Украйна се превръщат в цивилизационна пустош. Не, войната не е баналност, войната е реалност. Баналността е способността на човек да пренебрегва войната.
„Темата за ядреното оръжие още не е разкрита“, продължи да се подиграва одеската професорка. И аз си спомних за посещението ми в Хирошима, красив японски град, превърнал се завинаги в исторически символ на ядрената катастрофа. Но това е за политици, историци, журналисти и туристи. А за своите жители Хирошима е просто един цветущ град, който те обичат, който са възстановили от пепелта в буквалния смисъл на думата. В този град, чието население днес вероятно е повече от населението на Одеса, си помислих колко е важно да продължаваме напред и да изпълваме с живот дори мъртвите градове. Но за това, на първо място, трябва да сме наясно с реалността, с военната реалност на нашето време.
Източник: https://zbruc.eu/node/118991
