На 9 септември 2026 г. Софийската света митрополия издава Заповед №153, с която, във връзка с висящо църковно-наказателно дело №2/2026 г. по описа на Софийския епархийски съд и на основание чл. 95, т. 19 и чл. 139, ал. 2 от Устава на БПЦ–БП, на архимандрит Никанор (Христо) Христов Мишков е наложен „АРГОС“ – пълно запрещаване от свещенослужение за 15 дни, считано от 12 септември 2026 г. Това е четвъртата поредна заповед с такъв срок, след Заповеди №134, №138 и №146. В резултат на последователното им издаване времето на фактическото отстраняване от свещенослужение достига 60 дни. Именно тази последователност поставя въпроса дали в случая става дума за четири самостоятелни временни мерки или за фактическо продължаване на една и съща мярка чрез последователни административни актове.
На 12 септември 2026 г. архимандрит Никанор внася поредна жалба до Св. Синод срещу този четвърти последователен 15-дневен аргос. Тя поставя не само въпроса за законосъобразността на конкретната Заповед №153, но и за начина, по който се упражнява административната власт в Софийската епархия. Още през август защитата на архимандрит Никанор постави въпроса дали чрез последователни краткотрайни аргоси може фактически да бъде постигнато продължително отстраняване от служение. Внесеният на 19 август пакет от 12 документа поставя сред основните въпроси именно допустимостта на подобна практика.
След третия аргос въпросът придобива още по-конкретен характер. Ако всяка следваща заповед се основава на ново нарушение, логично е то да бъде конкретно посочено — с факти, дата, място и основания за новата мярка. Ако обаче всички последователни заповеди се основават на едно и също висящо дисциплинарно производство, възниква въпросът дали не се постига продължаване на една и съща мярка чрез издаването на нови административни актове.
Това е същината на възражението в новата жалба.
Според изложеното в нея чл. 95, т. 19 от Устава предвижда възможност за налагане на непосредствен аргос до 15 дни. Наред с това чл. 191, ал. 1, т. 5 урежда аргоса като дисциплинарно наказание със срок от 15 дни до 6 месеца, което се налага по съответния дисциплинарен ред. Именно разграничението между тези две хипотези е от значение. Ако временната мярка от 15 дни може да бъде продължавана многократно, без да са посочени нови конкретни основания, тя би могла на практика да произведе същия резултат като по-тежко дисциплинарно наказание, без да бъде приложен редът, предвиден за него.
Тук се появява въпросът за евентуална злоупотреба с административна власт. Той не се свежда до това дали митрополитът има правомощие да издава заповед за аргос. Въпросът е дали това правомощие се използва в рамките на неговото предназначение и установения срок или чрез последователното издаване на нови заповеди се постига резултат, който надхвърля тези граници.
Особено значение има и мотивировката на всеки отделен акт. Ако при четвъртата заповед не са посочени нови конкретни действия или нарушения, а се препраща към вече висящото дисциплинарно производство, тогава е необходимо да бъде обяснено какво именно налага новия 15-дневен период и с какво той се различава от предходните три.
Административната власт предполага не само компетентност да се издават актове, но и задължение тези актове да бъдат мотивирани, предвидими и подлежащи на институционален контрол. Това е особено важно, когато чрез тях се засягат професионалните и църковните права на конкретен духовник.
В този контекст значение има и въпросът за разглеждането на жалбите срещу самите заповеди. В новото оплакване се настоява Светият Синод да разгледа случая в пълен състав, както и патриарх Даниил да не участва в обсъждането и гласуването на жалби срещу собствени негови актове. Искането е свързано с необходимостта от институционална безпристрастност при контрола върху административните решения.
Отделно се поставя въпросът за регистрирането на подадените електронни документи и достъпа до материалите по производството. Според жалбата има случаи, при които изпратени по електронна поща документи не са получили входящ номер или по тях не е последвало произнасяне, докато самата митрополия е използвала електронна поща за изпращане на Заповед №153. Ако тези обстоятелства бъдат потвърдени, възниква въпросът за еднаквото третиране на електронната комуникация: дали същият канал, който администрацията приема за достатъчен за връчване на неблагоприятен акт, следва да бъде признат и когато адресатът упражнява правото си на защита.
По този начин настоящата жалба надхвърля спора около една конкретна заповед, като поставя въпроса за границите на административното правомощие и за механизмите, чрез които то може да бъде контролирано. Хронологията е показателна: 15 дни, последвани от нови 15, след това още 15 и накрая четвърти период от 15 дни. В резултат се получават 60 дни непрекъснат аргос.
Затова основният въпрос пред Светия Синод е дали тези четири акта представляват четири самостоятелни временни мерки, всяка основана на нови и конкретни обстоятелства, или представляват фактическо продължаване на една и съща мярка чрез последователно издаване на нови заповеди. Отговорът има значение не само за настоящия случай. Той ще покаже как се тълкува ограничението на административната власт и какъв контрол съществува върху нейното упражняване в рамките на Българската православна църква.
Особено важно е и значението на този случай като възможен прецедент. Ако бъде прието като допустимо тълкуване на Устава, че ограничена до 15 дни административна мярка може да бъде налагана последователно чрез нови заповеди, без всяка от тях да се основава на нови и конкретно установени обстоятелства, същият подход би могъл да бъде приложен към всеки следващ духовник. Така една практика, започнала като решение по конкретен случай, може да се превърне в установен административен модел. Именно затова въпросът не засяга само архимандрит Никанор, а принципа, по който занапред ще се тълкуват и прилагат разпоредбите на Устава и ще се упражнява административната власт на епископа.
***
Когато един митрополит използва предоставената му от каноните и Устава на БПЦ административна власт по начин, който заобикаля самите ограничения, поставени от Устава, той в крайна сметка подкопава собствената си власт като епископ. Църковната власт не съществува сама за себе си — тя е дадена за служение на Църквата и е неразривно свързана със справедливостта, реда и отговорността. Когато властта бъде отделена от справедливостта и се превърне в средство за заобикаляне на установените правила, тя не укрепва авторитета на епископа, а го обезсилва и поражда нови несправедливости.
Именно затова е време тези въпроси да бъдат поставени пред поместен Църковен събор. Действащият Устав е категоричен: чл. 29 предвижда Църковният събор да се свиква редовно веднъж на четири години, а чл. 27 му възлага правомощието да изменя и допълва Устава, да приема или отменя синодалните наредби и да упражнява контрол чрез разглеждане на отчетния доклад на Светия Синод.
Последният Църковен събор е проведен през 2008 г., а оттогава такъв редовен събор не е свикван. При това положение, натрупаните през годините въпроси – включително относно дисциплинарните процедури, границите на административната власт, правата на защита и механизмите за контрол върху църковното управление – вече не могат да бъдат отлагани. Необходимо е те да бъдат разгледани съборно и, когато е нужно, Уставът и синодалните наредби да бъдат актуализирани така, че властта в Църквата да бъде ясно регламентирана и обвързана с правилата, които самата тя е приела.
Източник: Християнство.бг
