Запомнете това лице!
70-годишната украинска пенсионерка Свитлана Лой, жителка на временно окупирания Токмак, Запоризка област, е осъдена (на практика на смърт) от окупационен съд на 15 години наказателна колония за това, че е изпращала пари в подкрепа на Въоръжените сили на Украйна.
Сред доказателствата по делото е и превод от 1500 гривни (28.8 Евро) от нейната украинска пенсия към фонда „Повернись живим“.
Според руското обвинение между януари и ноември 2024 г. Свитлана е направила общо 24 превода от своята пенсия в подкрепа на родинта си – за това руските окупационните власти я обвиняват, че е “Чуждестранен агент” с „антируски възгледи“ и в „държавна измяна“ по член 275 от руския Наказателен кодекс.
На 10 февруари 2026 г. контролираният от русия „Запоризки областен окупационен съд“ я осъжда на 15 години затвор. На 25 август апелативен съд в Москва оставя присъдата в сила.
Свитлана вече посрещна сама 70-ия си юбилеен рожден ден в следствения арест, а във временно окупирания Токмак е останал нейният 83-годишен съпруг, който има сериозни здравословни проблеми и вероятно ще почине поради липса на грижи.
В писма до правозащитничката Дария Костромина тя заяви , че след обявяването на присъдата е решила да обжалва, защото, по нейните думи, показанията ѝ са били представени погрешно в съдебния протокол.
Ако Свитлана изтърпи цялата присъда, тя ще бъде на 85 години. Съпругът ѝ би бил на 98 вероятно двамата никога повече да не се видят.
За Свитлана тази 15-годишна присъда на практика е смъртна присъда, наказателните колонии за украинци са известни със своята висока смъртност, дори за млади хора.
Когато съдът е трябвало да обяви решението по апелацията, Свитлана започва да пее „Пісня про рушник“ — „Песен за рушника“, по стихове на Андрий Малишко.
Една от най-обичаните украински песни – за майката, дома, родовата памет и пътя, по който човек носи със себе си връзката с родната земя. Украинският рушник в нея е символ на благословията, принадлежността и дома.
70-годишна жена стои пред съда на държавата, която е окупирала нейния град, отнела е свободата ѝ и я изпраща за 15 години в колония, защото е помогнала финансово на собствената си родина.
И тя пее за дома.
Твърде малко говорим за хората в окупираните територии.
За това колко тежко е там да останеш българин или украинец.
Да не приемеш окупацията, да се съпротивляваш ежедневно.
Да продължиш да подкрепяш държавата си, докато живееш в Ада и осъзнаваш, че ще последваш убитите от съседната улица.
Да пазиш езика, паметта и идентичността си, когато за това можеш да изгубиш живота си.
Такива хора са вдъхновение за нас – защото показват как изглежда достойнството, когато свободата вече не е дума, а избор, за който можеш да платиш с целия си останал живот.
