Ратко Младич почина зад решетките в Хага. Реакцията на сръбския президент Александър Вучич към смъртта му отново показа колко различно може да бъде разказано едно и също минало. За едни във фокуса остава съдбата на осъдения военнопрестъпник. За други — неговите жертви и въпросът дали светът изобщо е научил нещо от войните в бивша Югославия преди руската агресия срещу Украйна.
Бившият командир на армията на босненските сърби Ратко Младич почина на 84 години в затвора в Хага, където изтърпяваше доживотна присъда за геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, включително за клането в Сребреница през юли 1995 г.
Смъртта му отново отвори един стар спор, който далеч не е само балкански. Това е спорът за паметта, отговорността и за способността на международния ред да наказва онези, които превръщат военната сила и етническото насилие в политически инструмент.
За Украйна този въпрос днес звучи особено болезнено.
Вучич: във фокуса е Младич, а не неговите жертви
Александър Вучич реагира остро срещу международното правосъдие в Хага. Според него на Белград не е било позволено Младич да изтърпи остатъка от присъдата си в Сърбия въпреки влошеното му здравословно състояние.
„Сега е ясно, че са искали той да умре зад решетките“, заяви сръбският президент, определяйки отношението към Младич като „антицивилизационно“.
Вучич отново заговори и за двойни стандарти на Запада при оценката на престъпленията от войните след разпадането на Югославия. „Сръбската кръв дори не е важна“, каза той, настоявайки, че престъпленията срещу сърби не са получили същото внимание от международното правосъдие.
Тук се намира съществената особеност на тази реакция.
В центъра ѝ не са хилядите убити в Сребреница, нито престъпленията, заради които Младич получи доживотна присъда. В центъра се оказва самият Младич — неговото здраве, мястото, където е трябвало да прекара последните си дни, и отношението на Хага към него.
Така разговорът постепенно се измества от въпроса „За какво беше осъден Младич?“ към въпроса „Справедливо ли се отнесоха към Младич?“
Това преместване на фокуса не е безобидно.
То позволява осъденият за геноцид военен командир постепенно да бъде върнат в националния разказ не само като извършител, но и като жертва — на Хага, на Запада, на „двойните стандарти“.
Младич умря там, където трябваше да бъде
Но съществува и друг прочит.
Ратко Младич завърши живота си именно там, където един човек, осъден за геноцид и военни престъпления, би трябвало да го завърши — в затвора.
Проблемът е, че правосъдието го достигна твърде късно.
Младич години наред се укриваше. Когато в крайна сметка беше заловен и предаден на международния трибунал, престъпленията вече отдавна бяха извършени. Жертвите бяха мъртви, стотици хиляди човешки съдби — променени, а политическата карта на Босна и Херцеговина вече носеше последствията от войната.
Това е един от най-жестоките уроци на Балканите:
дори когато престъпникът накрая бъде наказан, светът не може да се върне в момента преди престъплението.
Съдът може да произнесе присъда.
Не може да възкреси мъртвите.
Не може да върне отнетите години.
И невинаги може да премахне политическите резултати, постигнати чрез насилие.
От Сребреница до Буча
Тук паралелът с руската война срещу Украйна става неизбежен.
Сребреница и Буча са различни исторически събития, извършени в различни войни и обстоятелства. Но те поставят пред международната общност един и същ фундаментален въпрос:
Какво научава бъдещият агресор, когато вижда, че след масови убийства светът в крайна сметка отново сяда на масата за преговори с политическите архитекти на войната?
Войната в Босна приключи с Дейтънското споразумение. Един от ключовите участници в преговорите беше Слободан Милошевич — политикът, чиято роля в югославските войни по-късно го отведе пред Международния трибунал в Хага.
Именно тук се появява опасният урок за всеки следващ агресор.
Може да започнеш война.
Може да променяш реалността чрез сила.
Може да бъдат извършени чудовищни престъпления.
А след това международната дипломация, търсейки начин да спре войната, отново може да разговаря с теб като с необходим участник в нейното уреждане.
Това не означава, че преговорите за прекратяване на война са грешка. Означава, че агресорът може да направи съвсем различен извод:
достатъчно е да създадеш нова реалност със сила и после светът ще бъде принуден да преговаря върху нейната основа.
За Украйна това не е историческа теория.
Това вече се е случвало.
Русия наблюдаваше внимателно Балканите
Войните в бивша Югославия съвпаднаха с период, в който постсъветска Русия търсеше новото си място в международния ред. Москва активно участваше в дипломатическите процеси около конфликта и последователно изграждаше образа си на защитник на сръбските интереси.
Показателна е и приемствеността на руската дипломатическа школа.
Виталий Чуркин, който през 90-те години участваше в дипломатическите усилия около войната в Босна, две десетилетия по-късно като постоянен представител на Русия в ООН защитаваше руската позиция след окупацията и анексията на Крим и началото на войната в Донбас.
Това не означава, че войната в Босна е била генерална репетиция, организирана от Москва за бъдещата война срещу Украйна.
Но Балканите дадоха на Кремъл възможност да наблюдава нещо много важно: докъде е готов да стигне Западът, колко дълго може да отлага решителната намеса и какво се случва, когато военните резултати вече са превърнати в политическа реалност.
И този опит не бива да бъде пренебрегван.
„Мирът“ като начин да се запазят резултатите от агресията
Именно тук босненският опит става особено актуален за Украйна.
Опасността не е само войната да бъде спряна.
Опасността е тя да бъде спряна по начин, при който част от резултатите на агресията бъдат замразени и превърнати в политически факт за десетилетия.
Босна и Херцеговина оцеля като държава, но войната остави дълбоки институционални, етнически и политически разделения, които продължават да определят нейното развитие.
Затова случаят „Младич“ има значение далеч извън историята на Балканите.
Въпросът не е само дали военните престъпници някога ще получат присъди.
Въпросът е какво ще остане след тях.
Ако един агресор бъде наказан след двадесет години, но междувременно насилствено създадената от него реалност бъде превърната в политически факт, достатъчно ли е това, за да наречем международното правосъдие успешно?
Украйна вече има собствен болезнен опит с подобна логика.
След руската окупация на Крим през 2014 г. и началото на войната в Донбас международната политика в продължение на години се опитваше едновременно да санкционира Русия и да запази възможността за диалог с Кремъл.
На 24 февруари 2022 г. стана ясно докъде може да доведе убеждението на агресора, че цената на следващата стъпка също ще бъде поносима.
Два разказа за една и съща война
Реакцията на Вучич след смъртта на Младич показва още един важен механизъм — как с времето може да бъде променена обществената памет за извършителя.
Първо има престъпление.
След това идва присъдата.
После минават години.
И постепенно разговорът започва да се измества от жертвите към страданието на осъдения.
Той е стар. Той е болен. Той е далеч от родината. Семейството му страда. Международният съд е безмилостен.
Така човекът, осъден за престъпления срещу други хора, постепенно може сам да бъде представен като жертва.
Познат механизъм и за всеки, който наблюдава руската пропаганда.
Русия също представя себе си едновременно като държава, която нахлува в съседна страна, и като жертва на Запада, НАТО, санкциите и „русофобията“. Агресорът трябва да бъде превърнат в пострадал, защото тогава разговорът вече не е за неговите действия, а за отношението към него.
Именно затова езикът, с който обществата говорят за военните престъпления, има значение.
Признаването на сръбските жертви не изисква релативизиране на Сребреница. Както и престъпленията, извършени от други страни във войните в бивша Югославия, не отменят индивидуалната отговорност на Ратко Младич.
Иначе паметта за собствените жертви лесно се превръща в инструмент за оправдаване на собствените престъпници.
А ще стигне ли Хага до Путин?
Смъртта на Ратко Младич неизбежно поставя въпрос, който за Украйна е много по-важен от съдбата на един сръбски генерал.
Ще стигне ли някога международното правосъдие до хората, отговорни за руската агресия?
И възможно ли е ръководителят на ядрена държава действително да понесе отговорност така, както я понесоха част от лидерите и военните командири от бивша Югославия?
Защото международното право има смисъл не само когато може да осъди победения диктатор или генерала на сравнително малка държава.
Истинският тест е дали същите принципи действат и когато обвиняемият разполага с ядрено оръжие, постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и способност да изнудва света с нова война.
Точно тук историята на Младич престава да бъде само балканска история.
Тя се превръща и в украинска.
Присъдата не връща времето назад
Ратко Младич умря в затвора.
За Александър Вучич това е повод да обвини Хага, че не му е позволила да завърши живота си в Сърбия.
За жертвите и техните семейства обаче остава друга реалност: човекът, осъден за едни от най-тежките престъпления на войната в Босна, прекара последните си години там, където го изпрати международният съд.
Но има и по-мрачен урок.
Правосъдието след престъплението не може да замени предотвратяването му.
Една бъдеща присъда няма да върне убитите в Буча. Няма да възстанови автоматично Мариупол. Няма да върне детството на депортираните украински деца. Няма да изтрие годините окупация.
Затова най-важният урок от смъртта на Младич не е, че международното правосъдие в крайна сметка побеждава.
А че „в крайна сметка“ понякога идва десетилетия след жертвите.
И ако светът отново позволи резултатите от една агресивна война да бъдат превърнати в основа за нов политически ред, присъдите след години няма да поправят стореното.
Младич умря в Хага.
Сега въпросът пред Украйна и Европа е не само дали един ден Путин също ще се окаже пред международен съд.
По-важният въпрос е:
какъв свят ще остави руската агресия след себе си, преди международното правосъдие да успее да достигне виновните?
