Хуан Каняда
При скорошно посещение на изложба на художника Диан Костов в катедралата в Манчестър попаднах на картина, изобразяваща мишена от онези, които се използват за стрелба с огнестрелно оръжие. Фонът беше в червено. Около мишената се множаха следите от куршуми, свидетелстващи за безброй попадения. Под изображението стоеше простичко изречение:
„Когато не успяваме да намерим мир в самите себе си, започваме да намираме врагове извън себе си.“
Творбата говореше за мира, от който този свят толкова отчаяно се нуждае, макар че в същността си беше призив за вътрешен мир. Може би сме убедени, че войните възникват по икономически, териториални или идеологически причини. И без съмнение такива причини съществуват. Но този образ насочваше мисълта по-далеч. Той ми напомни, че преди един войник да натисне спусъка, преди един лидер да обяви война и дори преди един народ да издигне граници срещу друг, в човешкото сърце вече се е разиграла една тиха битка.
Много войни започват, когато страхът замени доверието; когато гордостта надделее над смирението; когато озлоблението заеме мястото на прошката. Те започват, когато престанем да виждаме другия човек като човешко същество и започнем да го възприемаме като проблем, пречка или заплаха.
Тогава сърцето превръща другия човек в мишена.
Мирът започва много по-рано — на онова тайно място, където всеки от нас решава дали да подхранва омразата или прошката, отмъщението или милосърдието, подозрението или доверието. Спомням си една мисъл на Александър Солженицин, която изразява тази идея с изключителна дълбочина: „Линията, която разделя доброто от злото, не минава между държавите, нито между обществените класи, нито между политическите партии, а преминава право през сърцето на всеки човек.“
Вътрешната война не винаги е шумна. Тя не се нуждае нито от униформи, нито от знамена. Може да започне в един разговор, в един поглед, в убеждението, че само ние сме прави. Може да израсне от рана, която не сме успели да простим, или от гордост, която ни пречи да признаем, че и ние можем да грешим.
И все пак мирът също може да започне по един смирен и почти незабележим начин: в мига, в който решим да не отвръщаме на удара, да изслушаме, преди да осъдим, или да протегнем ръка, вместо да свием юмрук.
Може би всеки човек носи в себе си една врата. Врата, която никой друг не може да отвори отвън и пред която рано или късно всички се оказваме изправени. Отвъд нея няма лесно решение, нито живот без конфликти, но има възможност да погледнем на другия човек, без да го превръщаме в заплаха, и да погледнем към самите себе си, без да оправдаваме всичките си рани.
Защото световният мир започва много преди оръжията да замлъкнат. Той започва в онази невидима територия, която всеки от нас носи в себе си. Започва в деня, когато сърцето престане да превръща хората в мишени.
Може би затова творбата на Диан Костов, изложена сред експозиция, посветена на мира, ме накара да мисля не толкова за войните, които се водят далеч от нас, колкото за онези малки битки, които всички ние водим всеки ден.
И може би най-неудобният въпрос не е кой стои от другата страна на мишената, а накъде сме насочили оръжието си ние самите.
Проф. Хуан Каняда Гуалар е испански журналист, фотограф и преподавател по фотожурналистика, родом от Теруел и установил се в Навара. Той има дългогодишна професионална връзка с журналистиката, фотографията и международното сътрудничество. Завършил е Свободни изкуства – социални и политически науки в Университета на Навара. В продължение на около 20 години преподава фотожурналистика и фотография във Факултета по комуникации на Университета на Навара. Бил е и директор на списание Contraluz на Фотографската и кинематографична асоциация на Навара. Като журналист и фотограф Каняда сътрудничи на издания като Diario de Teruel, El Periódico de Aragón и Nuestro Tiempo. Негови текстове продължават да се публикуват и през 2026 г.
Източник: Християнство.бг
