Мечтата за небето, родена още в детството, се превръща в мисия за цял живот. Военният пилот Иван Пепеляшко преминава през бойни действия, отбраната на Кийв, руски плен, тежки изтезания и дълго възстановяване, но въпреки всичко отново се завръща в кабината на бойния хеликоптер. Днес той е пълен кавалер на ордена „За храброст“ и продължава да защитава Украйна като подполковник.
Мечтата за небето, родена още в детството, се превръща за Иван Пепеляшко от Болградския район в дело на целия му живот. Военният пилот от 11-а отделна бригада на армейската авиация преминава през бойни мисии в Източна Украйна, мироопазващи операции, отбраната на Кийв в първите дни на пълномащабното руско нахлуване, руски плен и тежко възстановяване след получените рани.
Днес Иван е пълен кавалер на ордена „За храброст“ и продължава да защитава Украйна в звание подполковник. Журналистката от интернет изданието „Махала“ разговаря с неговата сестра Лилия, за да разкаже историята на човек, когото нито войната, нито руският плен успяват да сломят.
Роден да лети
Иван Пепеляшко е роден на 18 октомври 1988 г. в село Нови Трояни, Болградски район, Украйна, в семейство на лекари. Родителите му посвещават живота си на медицината, а сестра му Лилия също поема по този път – днес тя е лекар и има собствен медицински център.
Иван завършва училището в родното си село със златен медал. Участва в множество олимпиади, конкурси и училищни инициативи. Най-силните му предмети са физиката и математиката, а една от най-големите му ученически победи е първото място на олимпиада по физика.
Любовта му към небето се ражда още като дете.
„Той мечтаеше за това още от детската градина. Пускаше хвърчила, а майка ни му помагаше да ги изработва. Правеха ги заедно и ги пускаха заедно“, спомня си Лилия.
По онова време семейството живее на територията на болницата, където често нощуват пилоти от селскостопанската авиация.
„Там нощуваха пилотите на малките селскостопански самолети. Иван ги гледаше как прелитат над нивите и мечтаеше един ден да полети с тях“, разказва сестра му.
Майка му, виждайки колко силно е увлечението му по авиацията, успява да уговори пилотите да вземат момчето със себе си на полет.
„Това беше моментът, от който нямаше връщане назад. След този полет той вече знаеше със сигурност, че ще стане пилот.“
След завършване на училище Иван постъпва в Киивския национален авиационен университет, който завършва с отличие. Дипломната му работа е призната за една от най-добрите във факултета. Преподавателите му предлагат академична кариера, но той има друга мечта – да лети.
В разгара на войната
Първото сериозно изпитание за младия военен е мироопазващата мисия на Организацията на обединените нации в Демократична република Конго. Иван два пъти е част от украинския мироопазващ контингент и прекарва общо близо две години в Африка.
Службата далеч от дома му носи безценен опит при работа в сложни условия. Истинското изпитание обаче идва през 2014 г., когато Русия започва въоръжената си агресия срещу Украйна.
През първите години на войната армейската авиация изпълнява изключително опасни задачи. Екипажите на хеликоптерите десантират щурмови подразделения, доставят боеприпаси и провизии, евакуират ранени и загинали, както и участват в извеждането на украинските военни от Иловайск и Дебалцеве.
По време на един от бойните полети хеликоптерът, в чийто екипаж е и Иван, също е поразен.
„Тогава майка ни получи първия си инфаркт“, разказва сестра му.
По думите на Лилия от 2014 г. нататък Иван почти непрекъснато се намира в района на бойните действия, а у дома се прибира само за кратко.
Още няколко седмици преди началото на пълномащабното руско нахлуване Иван и бойните му другари вече се подготвят за отбраната на Кийв. Той предупреждава близките си, че вероятно предстои нещо сериозно и трябва да бъдат готови.
„Ние рядко си говорим просто така. Ако той се обади, значи има причина. Отново ми каза да се подготвя. Заредих колата, но до последно не вярвах, че наистина ще започне война, както и много други хора тогава“, спомня си Лилия.
Когато започва пълномащабното нахлуване, екипажът вече е на бойни позиции. По решение на командването военните пилоти са включени в отбраната на Кийв. Като част от ударна група хеликоптери Иван участва в унищожаването на руските колони, настъпващи към украинската столица.
Въпреки изключително тежката обстановка той се опитва поне от време на време да се свързва със семейството си. Разказва, че първите дни на голямата война са били изключително трудни.
„Казваше: „В небето едновременно имаше страшно много самолети и хеликоптери. При такава скорост невинаги можеш веднага да разбереш кой е свой и кой – чужд.“ Беше изключително трудно“, разказва сестра му.
Вечерта на 7 март Иван неочаквано се свързва с близките си чрез видеовръзка. За семейството това е необичайно, защото по време на бойни действия почти никога не намира време за подобен разговор. По това време цялото семейство вече е събрано в дома на майка им. Лилия е успяла да евакуира от Херсон съпругата на Иван и двете им малки деца.
„Видяхме колко е изтощен. Беше целият покрит с кал, много уморен. Наоколо беше нощ. И тогава някак ни стана страшно тревожно. Не разбирахме защо точно този път толкова много искаше да ни види“, спомня си Лилия.
Още на следващата сутрин съобщенията, които сестра му изпраща, вече не достигат до него. Минава един ден, после втори, трети. Тогава семейството разбира, че се е случило нещо страшно.
На 8 март 2022 г. край село Нова Басан в Чернигивска област руските военни свалят хеликоптер Ми-8, в чийто екипаж е Иван. След попадението на ракетата взривната вълна изхвърля военните от машината. Иван получава счупване на крака, три счупени прешлена и множество контузии.
Заедно с командира на екипажа Олексий Чиж, обкръжени от руски войници, ранените пилоти попадат в плен. Третият член на екипажа – бордният авиационен техник Володимир Скляр – загива на място.
Семейството научава за съдбата му случайно. Техни познати от Испания изпращат видео, публикувано в руски Telegram канал, на което се вижда Иван. Така близките разбират, че е жив, но се намира в плен.
Малко по-късно започват да получават телефонни обаждания от неизвестни лица от Русия, а след няколко дни им изпращат и още едно видео с украинския пилот.
„Тогава още не осъзнавах какво означава руски плен. Мислех си, че е пилот и ще се отнасят нормално с него. Дори не можех да си представя, че хора могат да бъдат измъчвани толкова жестоко. Едва след завръщането му разбрахме през какъв ад е преминал“, разказва Лилия.
Там, където няма Бог
Мястото, където пада хеликоптерът, е обкръжено от руски войски. Иван и Олексий попадат в плен. Първоначално им е оказана медицинска помощ.
Пленът преминава през няколко етапа.
„Казаха му: „Попадна на място, където няма Бог.“ Тези думи той запомни за цял живот. И въпреки това именно вярата му помогна да издържи. Цялото ни семейство е дълбоко вярващо и сме убедени, че без Божията помощ той нямаше да се върне жив“, казва Лилия.
Макар че и двамата пилоти са тежко ранени, към тях не са проявени никакви облекчения. Особено жестоки са условията в следствения арест №1 в Курск.
Затворниците стават в шест часа сутринта и до десет вечерта нямат право дори да се докоснат до леглата си.
„Стояха прави по цял ден. За здрав човек това е трудно, а Ваня беше след операция – със счупен крак и три счупени прешлена. Казваше, че болката е била нечовешка“, разказва сестра му.
Дори най-елементарните човешки потребности се превръщат в средство за изтезание. Военнопленниците нямат хигиенни принадлежности, нито дори резервно бельо. Всичко е строго ограничено – посещенията до тоалетната, храната, питейната вода.
Тоалетната хартия се раздава по около 20 сантиметра на човек за ден. Но ранените използват тези късове, за да превързват раните си, защото нямат лекарства. За тоалетната хартия почти не остава.
Освен ежедневните побои и издевателства пленниците са принуждавани да пеят руския химн и руски песни. Ако надзирателите не са доволни, ги карат да започнат отначало и да повтарят, докато научат текста без грешка.
Храната им се поднася вряща, но въпреки това трябва да бъде изядена за броени минути.
„Ако не успееш – значи не си гладен. Такива бяха техните правила“, казва Лилия.
Един от най-болезнените спомени на Иван остава начинът, по който охранителите умишлено удрят току-що оперирания му крак, разрушавайки резултатите от сложната операция.
Побратимите му се опитват поне за няколко минути да облекчат страданието му. Когато имат възможност, застават пред него, за да не виждат надзирателите, че Иван е легнал за кратко върху бетонния под.
„Когато можеха, момчетата го закриваха с телата си, за да не го забележат служителите на ареста. Така той успяваше за десетина-петнайсет минути да полегне върху студения бетон. За него това беше истинско щастие“, спомня си Лилия.
Още по-тежко за Иван било да слуша писъците от болка по време на разпитите на командира му Олексий Чиж.
За да не изгубят разсъдъка си, пленниците си измислят своеобразен ритуал. Всеки ден един от тях разказва на останалите нещо интересно.
Иван говори за Космоса, планетите, историята на авиацията. Така поне за кратко успяват да забравят къде се намират.
Въпреки всички физически и психически изтезания най-голяма сила му дават мислите за семейството – съпругата, децата, майка му и сестра му – както и непоколебимата вяра, че един ден ще се върне у дома.
Призвание, което пленът не успя да отнеме
Иван е освободен от руския плен през април 2022 г. при отделна размяна на военнопленници. Заедно с него на свобода излиза и командирът на екипажа Олексий Чиж.
„По-късно разбрахме, че това е била отделна размяна. Не като сегашните – сто за сто или двеста за двеста. Обясниха ни, че Украйна е държала високопоставен руски пилот, а руснаците настоявали пилоти да се разменят само срещу пилоти. Така един руски пилот бил разменен за двама украински – Иван и Олексий. По-късно научихме, че решението за тази размяна е било взето на най-високо държавно ниво“, разказва Лилия.
След завръщането си в Украйна Иван е изправен пред нова битка – този път за възможността отново да ходи. Веднага след освобождаването му той е настанен във военната болница в Кийв, където лекарите извършват още една операция.
По-късно става ясно, че за пълното му възстановяване е необходимо лечение в чужбина. Иван преминава лечение и рехабилитация в Норвегия. Там лекарите извършват още една сложна операция – отстраняват поставената метална пластина и имплантират съвременен вътрешен пирон.
Военният прекарва приблизително шест месеца в Норвегия, а след завръщането си в Украйна преминава още няколко курса на възстановяване.
Най-голямата му мечта обаче не е почивката, а завръщането в небето.
След тежките травми лекарите предупреждават, че заради металните конструкции в крака и счупените прешлени вероятността отново да лети е минимална.
„Това беше изключително тежък период за него. Той живееше за небето. Осъзнаваше, че може никога повече да не пилотира. Но не загуби надежда“, казва сестра му.
След като преминава военномедицинската комисия, Иван Пепеляшко и Олексий Чиж получават разрешение отново да летят.
„Когато разбра, че отново ще може да лети, това беше най-голямото му щастие. След пленничеството мечтаеше единствено да се върне в небето и отново да прави всичко възможно за Украйна“, разказва Лилия.
Дългът е по-силен от обстоятелствата
Последиците от тежките рани съпътстват Иван всеки ден. В крака му и до днес има метален имплант. Законът му дава пълното право да прекрати военната си служба, да получи инвалидност и да се пенсионира, но той не избира този път.
Заедно с Олексий Чиж двамата съзнателно отказват да напуснат армията.
През годините на руско-украинската война Иван Пепеляшко е удостоен с редица държавни отличия.
Първия си орден „За храброст“ III степен получава още за изпълнение на бойни задачи по време на Антитерористичната операция (АТО).
След началото на пълномащабното руско нахлуване е награден с орден „За храброст“ II степен за участието си в отбраната на Кийв и унищожаването на руските колони, настъпващи към столицата.
През май 2026 г. към тези отличия е добавен и орден „За храброст“ I степен, с което Иван Пепеляшко става пълен кавалер на ордена „За храброст“ – едно от най-високите държавни отличия на Украйна, присъждано за изключителна лична смелост и героизъм. Такива военнослужещи в страната са едва единици.
Освен това той е награден с ордена „Богдан Хмелницки“ III степен, медалите „За непоколебимост“, „За раняване“ и почетния знак „Кръст „Военна чест“.
Днес Иван Пепеляшко продължава службата си в звание подполковник.
У дома го очаква семейството му. Наскоро то се увеличава с още един член и днес заедно със съпругата си той отглежда три деца.
Историята на Иван Пепеляшко е разказ за човек, който преминава през война, тежки рани, руски плен и изтезания, но не губи нито вярата си, нито мечтата да лети. След всичко преживяно той отново се издига в небето, продължавайки да служи на Украйна – страната, която е избрал да защитава въпреки цената.
