Кино и пропаганда

Кино и пропаганда

Влиянието и значението на киното в информационата съпротива и културната дипломация тежко да се подцени. 

Сега е времето за документиране на войната и е необходимо, защото през време документалното кино ще е може би единствения източник на истината и историята, от който ще пият нашите потомци. 

Извинявайте, че ще цитирам Ленин, но това е показателно, тъй като всичкото изкуство комунистите ползваха за пропаганда, затова в този контекст неговото изречение за киното звучи заплашващо: “От всички изкуства киното е най-важно за нас.” Те знаеха, че аудиовизуалния продукт е най-въздействащия на човека, тъй като обхваща и слуха и зрението и образното мислене, въздейства на умът и на душата. 

И в този контекст много е важно кой ще е първи. Първото слово винаги е по-силно. Трябва да се фиксира и показва истината, докато още никой не каза лъжата. Който първи каже, той поема инициативата в света, той води.

Имам какво да ви кажа за киното – и като режисьорка и като директорка на кинофестивал и като журналист, който много следи темата. Последните събития показват колко е важна тя.

Ще ви посоча само няколко факти. А вие си правете изводите. 

2022 година май месец за първи път с кинофестивала ОКО идваме със специална прожекция на напълно етнографични филми за културата на Украйна, не с филми за войната. Защо ли? 

Защото разбрах, че първо българското общество има нужда да опознае Украйна. Тъй като ме питаха много глупави въпроси, включително и журналисти, разбрах, че България нищо не знае за Украйна, освен че е съветска република и че с русия имат “същата култура, език, религия и въобще са братски народи”.

След прожекциите най-голямата награда за мен беше провиждането на зрителите: “Ей колко си приличаме! В България също както в Украйна имаме такъв фолклор, ей, ам ето това е същото, а онова е просто еднакво!”

Тогава зрителите разбраха, че имат повече общо с украинците отколкото с руснаците. 

2023 година, украинския кинофестивал ОКО е за първи път напълно в България, напомням, направен изключително с дарения на активното гражданско общество на България. За откриването готвим голяма зала и украински филм за войната. Някои хора се присмиват, някои истински се вълнуват за нас, казвайки: “Няма съберете такава голяма зала, ще е празна, ще е срам, недейте; след официалната част всички ще се размахат, никой няма остане за филма”. Филма на откриването бе “Живот на предела” на режисьора Павло Пелешок, който събра около 600 човека. А залата бе разчетена за 500. Нищо. Събрахме се. И то все активни хора – обществени и културни дейци, журналисти, политици, депутати и даже министъра на отбраната г-н Тодор Тагарев. 

Всички доседяха до края! А като свърши филма и започнаха титрите, можеше да се чуе как лети мухата. Всички стояха и не мръдваха. От шок зрителите не знаеха какво да правят. А сетне и за коктейла останаха, обсъждаха и не искаха да си отиват… може би затова че ги беше страх да останат с мислите си и послевкуса от филма сам на сам. 

Тези, които не вярваха че ще напълним залата се извиниха след всичко. 

Когато показвахме “20 дена в Мариупол” няколко дена по-късно, в София, пак в рамките на кинофестивала ОКО, (това беше премиера в България, и той още не беше взел Оскар), залата беше препълнена. Се налагаше да туряме столчета по края. Всички плакаха. До един. Някой – с глас. Имаше обаче хора които не издържаха и просто се махнаха на петата минута, с извинение че им стана лошо. Както помнете, филма започва със смърт на дете в кадъра.

Имаше и много други украински филми за войната (за какво друго да снимат украинците и за какво друго да показваме?), които събираха най-повече хора. А това е свидетелство, че българите, активното гражданско общество, имат нужда от истината и познание на Украйна.

Също така почти веднага след окупацията на Мариупол в София руснаците представиха филм за Азовстал в руския дом, въпреки протестите на същото общество. Руснаците бързо фабрикуват пропагандните филми. За такива неща имат много пари. Напипаха ситуацията, получи им се. Защо да не продължат? 

Напомням – почти веднага след инвазията, наред със другите санкции, бяха взети мерки и в културната среда – европейските кинофестивали да не допускат руски филми и режисьори. И въпреки съпротивата на някои “борци” за друга гледна точка, решението почти винаги се спазваше. Първото време. А сетне руснаците под един или друг вид пробутваха “гласът” си и пропагандното си кино, особено тези, които останаха без работа в държавата поради тоталитарния путински режим и цензурата. Уж опозиционери, но като ги разбуташ – много често същите имперци и шовинисти.

Те започнаха да правят филми под чуждо знаме за чужди пари, което е още по-зле, тъй като тежко ще угадим как бавно ни свариха като жаби. И ако вече пропагандата се набутва тъй или иначе, нека да е за техни пари, а не за данъците на Канада, както беше в случая с “Руские на войне” на режисьорската Анастасия Трофимова. Търсачите на “хубавите” руснаци и другата гледна точка се зарадваха: “Ето, най-накрая ще видим какво става от другата страна.” Обаче, очевидната пропаганда във филма няма как да не виждат даже най-слепите. Да не се спирам тук за анализ, дали е така, има ги безброй, потърсете в интернет. Обаче фестивала, и то в Европа, не видя нищо такова. Не само той, а и западната страна Канада, където е най-голямата украинска диаспора, даде пари за този пропаганден материал. 

Само си представете! Ту ли ни приспаха, ту ли ослепяхме, ту ли бавно ни свариха? Как мислите?

Канадския медиафонд, съдейки по данните на техния  сайт,  похарчи  на снимки за “Руснаците на войната” 340 хиляди канадски долара (около 227 тысяч евро). Аз пък и петата част от това не мога да намеря за моя проект на документалния филм за войната. И не само аз – стотици украински режисьори са без работа или загинаха във войната. Кой ще чуе нашия и техния глас от онзи свят? 

Кой глас света предпочита да знае и чува? На жертвата, справедливостта и истината, или на агресора и лъжата? 

Таз година на ОКО в София приготвяме горе от 50 филми за Украйна и войната. Имаме голяма подкрепа от Софийската община, от НФЦ, и от дарителите. Надяваме се да има и същия интерес към гласът на Украйна, към филмите и около филмовите активности на фестивала. 

Тези филми се правиха или от ентусиасти, или копродукции или с пълно финансиране от отвън. Доста сега има филми за Украйна и войната направени изцяло от израелски/полски/канадски и други продуцентски къщи. Украйна за съжаление отбутва културата далеко в края на опашката за финансиране, което е разбрано, взимайки пред вид контекста и войната, обаче как да се бием за умовете на хората? Как проливайки кръв за териториите да не загубим хората? 

Да заглушим пропагандисткия глас на агресора трябва просто нашия да е по-силен. Съответно трябва повече финансиране за филми, фото изложби, книги и други културни продукти, които да говорят, убеждават, и докосват! И това да е повече от продукцията на врагът. 

 И така аз се питам: Ще има ли как догодина да снимаме и продуцираме филми ? Ще има ли какво да показваме? Ще има ли още жадна публика която да търси истината и светлината? 

 Статията е написана специално за Бесарабски фронт, в рамките на програмата за борба с дезинформацията, с подкрепата на Министерството на външните работи на РБ, представлявано от Посолството на Република България в Киев